Анима във Виена, ноември 2018

Ето ни отново на път, с любимия автобус в цвят бордо „Странджа“, тази година управляван от шофьора Калин, досега непознат за нас, но особено отговорен към т.нар. „шайба“. Наместени сме, както и друг път, по един на двойна седалка, с цигулки и виоли над седалките, три виолончели на задната седалка и неимоверно количество торби с храна в краката, независимо от грамадните куфари в багажника.

Часът е 7.38, датата – 31.10.2018, денят – сряда, началната точка – ул. „Антим I“ във Варна. Само 8 минути закъснение при тръгването си е подвиг, както и да се погледне. На добър час да ни е, ще атакуваме австрийската столица, но първо ни чака хотел „Сармис“ в гр. Дева, Румъния. Обичайните генератори на веселба (разбирай вицове и смешни истории) – Мишо и Зайранов – днес са неочаквано тихи и обрани. От време на време се чуват смехове от предната част на возилото и ние, обитателите на задницата, се чувстваме пренебрегнати. В доста по-късен момент разбираме, че Мишо се притеснява да сервира пиперливи смешки по микрофона, предпочита „на ушенце“. Затова рано-рано отваряме казиното:

На всички лица е изписан напрегнат размисъл…

Пиш-пуш-кафе почивката е край Каспичан, а следващото длъгнесто спиране е на Дунав-мост – близо 40 минути чакаме на границата заради проверка на автобуса преди нас. С голямо удоволствие потегляме към гр. Дева, хапвайки сладко-сладко почти непрекъснато и наивно вярвайки, че оттук нататък ни очакват само задължителните почивки заради „шайбата“. Прекосяваме величествените и красиви Карпати и вече по тъмно дълга автомобилна колона ни спира, изглежда за постоянно – никакво движение не ни подсказва, че ще можем да продължим пътя си. След около 20 минути някои автомобили от колоната врътват по един обратен завой и нашият шофьор предприема същото действие – потегляме по обходен маршрут, тесен, с много завои. Бавно и славно приключваме шестстотин и петдесет километровия път (пропътуван за 13,30 чàса!!!) и към 21 часа се добираме до градчето Дева, в чийто „идеален център“ е хотелът ни – хубав, чистичък, с любезни и добронамерени рецепционисти. Оказва се, че въпреки целодневното ни разтягане по седалките, се чувстваме изморени, а допълнително ни срива мисълта, че утрешният преход – около 730 км – ще започне не по-рано от 9.00 заради какво?… ШАЙБАТААААА!!! …Което от своя страна намалява вероятността да пристигнем навреме за концерта в зала „Музикферайн“, за който имаме билети от преди месец. Така че, всички по стаите си, клюмнали, клъвваме ККН и се хоризонтираме в уютните си бърлогички. Лека!

Честит празник, колеги-будителиииии! 1.11. е! Добре е месецът да започва на път! Закусваме отговорно в хотелския ресторант и потегляме, отначало малко по завоите, но скоро се озоваваме най-после на лелеяната магистрала – обнадеждаващо равна и гладка – може пък и да хванем концерта. То магистрала-магистрала, ама тази пък съвсем нова, без 1 бензиностанция! Къде ще си направим задължителната почивка? Има готови да използват автобуса като параван /врата на въображаема тоалетна…

Пътуваме – пътуваме, спираме тук-тамé, както си му е редът, времето лети все по-бързо, сякаш изтича, Реквиемът на Верди в зала Музикферайн изглежда все по-недостъпен, напрегнати сме, което пък води до активно изхранване – все пак напрежението трябва да спадне по някакъв начин. То като си хапне човек и му се приспива, та пътуването преминава по-неусетно…

Към 18 часа най-после пристигаме, посрещат ни Дунавът и Виенското колело – нашият хотел „Ибис“ е в непосредствена близост до Пратера. След продължително чакане на светофара и трудна въртележка около хотела се изтъпанчваме пред централния вход, където ни чакат Марти и Митето, мигновено разпределяме багажите Варна – Виена – Щутгарт – Варна (освен домашни потреби и хранителни припаси с нас в автобуса е пътувал и велосипед за Марти 🙂. Грабим ключове, бягаме по стаите и със скоростта на светлината се трансформираме от пътуващи барàби в изискани ценители на музиката и 15-20 минути след пристигането си вече сме строени на път за концерта, който чакаме трепетно от много дни насам. Аз съм привилегирована, защото моето момче е с една натокана кола, двуместен Mercedes-Benz AMG GT Cabrio,

с която ще стигнем до залата, докато колегите слизат в метрото, купуват си седмични карти за цялата градска транспортна мрежа (17 Е е седмичната и пак 17 Е е картата за 72 часа, които за нас са недостатъчни, защото ни трябват за 4 дни). Понеже съм прекалено разсеяна и леко недоскив, каня упорито Гери с нас в колата, без да видя, че е двуместна, много глупаво и конфузно положение, та се налага Гери също да хукне с групата в метрото.

Трафикът е активен, на един светофар чакаме поне 4 или 5 смени на цветовете, после търсим паркинг в сърцето на Виена и все пак успяваме да пристигнем навреме, малко преди началото на концерта. След известно суетене, докато разберем, че е задължително да ползваме гардероб, си оставяме палтата и се качваме при правостоящите, където едва се сбутваме, почти без видимост към сцената, нооооо, мно-о-о-о-го щастливи! Ето я все пак:

Реквиемът на Верди – прекрасен! Диригентът сър Джон Елиът Гардинър – перфектен! Акустиката – изумителна! Вълшебството – пълно! Ех, Виена!

След концерта дълго се въртим пред залата, правим снимки…

Хайде, време е да се понасяме към хотела, след малко ще започнем да усещаме умората. Групата слиза в метрото, а ние с Митето отиваме за бензин. На бензиностанцията едни младежи са силно впечатлени от колата, въртят се наоколо, радват се, говорят си нещо с Митето и в резултат той няколко пъти форсира на тръгване, ама все едно ще излитаме…

Прибираме се най-сетне и на качване към асансьора някакво движение привлича вниманието ни: Герганчето и Галето тъкмо изпушили по цигарка на вътрешния двор и безуспешно се опитват да си влязат обратно в хотела, ноооо, не! Заключено от външната страна! Добре, че в момента минаваме оттам, та ги измъкваме 🙂. Малко по-късно трите с Гери и Галя тръгваме на проучване за място за пушене, по-близо до стаите, изследваме всички врати, които ни се изпречват и на последната при отварянето ѝ се сблъскваме челно с изумения Върбин, който като нас хукнал по стълбищата да търси пушалня, но се оказал в капан – нито нагоре – нито надолу, щъка по стълбите, навсякъде заключено.

Музикферайн отвън

Не знам кой беше по-стреснат от неочакваната, но щастлива среща, но в крайна сметка я отбелязваме подобаващо на двора, вече подготвени, с хартиена подпора за вратата. Аз бързичко напускам тайфичката, защото искам да се видя с Митето. После разбирам, че долу се е завихрило купонче, присъединили са се и други колеги, още по-късно и Зайранов (който също е бил с Марти до преди това) и е било много весело.

Лека нощ на всички!

2.11., петък, след закуската се строяваме пред хотела, за да отидем с автобуса до Шонбрун. Екскурзоводката Мата Атанасова разказва много активно за застаряващата (с отрицателен прираст) Виена, показва сгради, изисква по-бавно движение от шофьора, но той не се дава, опъва ѝ се, иска да се докаже… Някъде между препирните на екскурзоводката и шофьора някой се светва, че картите за градския транспорт всъщност са валидни за цялата следваща седмица, но не и за времето, когато ние сме във Виена. Ужас! Помолена за съдействие за евентуално презаверяване на гише, г-жа Атанасова отсича, че контролиращите са изключително строги, глобата е около 100 евро и е невъзможно да се направи друго, освен да се купят нови – още по 17 Е – прекалено и обезнадеждаващо! Въпросът остава открит, докато обикаляме половината от залите в красивия и богат на история дворец Шонбрун.

След това оставаме да се разходим в околността, да изработим доказателства за присъствието си (нали е ясно, че става дума за снимки?), натъкваме се на сънародници няколко пъти – може да се каже, че се чувстваме като в родината. Зайранов грабва всички 13 карти за транспорт, хуква към метрото да оправя нещата и въпреки заклинанията на екскурзоводката, се връща с положителен резултат – успял е да издейства презаверка! Възхищавам му се на хъса и положителната настройка! Да е жив и здрав, няма затворени врати за него!

Щурмуваме центъра на Виена – с метрото за няколко минути сме пред „Св. Стефан“ – всеизвестно е, че е внушителна и красива, но друго си е да се убедиш лично! Качваме се (част от групата) на едната от кулите пеша (5 Е), за да се възхитим на гледката отвисоко. Пълно е с хора, качването и слизането е по една и съща стълба, ИЗКЛЮЧИТЕЛНО тясна, все едно тирбушон. Добре, че е изморително да се катерим, та не бързаме и не ни се завива свят . На връщане пък се налага да изчакваме качващи се (отново чуваме българска реч) и пак сме спасени от световъртежа.

Поглед от кулата на „Св. Стефан“

Св. Стефан отвън

Св. Стефан – малка част отвътре

Следва разходка из центъра, на която тръгваме една доста внушителна група, която обаче по естествен път се разпада на малки групировчици, всяка щъкаща в различна посока. Ние с Митето, Гери и Върбин решаваме лежерно да походим покрай Хофбург, залата „Албертина“, докато стигаме до „Къщата на пеперудите“ – кътче от тропиците с буйна растителност, много влажно и топло и разбира се, пеперуди – летящи, спокойно наблюдаващи ни, похапващи…

Пеперудки, хапващи банан

Размазаното ярко синичко е една много енергична и подвижна красива пеперудка, която явно не иска да участва във фотосесията…

Срещаме се с Мира при пеперудите и оттам се отправяме към Операта, където се оказваме 10 минути преди началото на продажбата на билети за правостоящи (3 Е) и 2 чàса преди спектакъла, опашката вече се е образувала, но е само вътре и е далеч от размерите, които придобива в малко по-късен час – излиза навън, стига до края на сградата и е широка поне 5 човека 🙂. Обяснимо е, като се има предвид символичната цена на билетите и фактът, че има около 500 места за правостоящи (по думите на екскурзоводката ни). Колебаем се дали да останем да чакаме или да продължим разходката из Виена, вече на смрачаване и в резултат се разделяме – Мира остава на опера – „Лоенгрин“ си е предизвикателство, а ние намираме едно закътано италианско пица-барче, където очакваме да пием добро кафенце и не сме разочаровани. Докато отмаряме там, проучваме в интернет местата, където може да се похапне прочутият виенски шницел и си набелязваме едно ресторантче, на 12 мин. пеша или на 11 мин с метро. Тръгваме пеша, естествено, нощна Виена е много красиво осветена и си заслужава да ѝ се полюбуваме. Нашата цел се оказва на самия пазар „Нашмаркт“. За този пазар сме прочели в книжката за Виена, но сега малко неочаквано се потапяме в него, докато си търсим кръчмéто. Пазарят е смесен, преобладаващо азиатски, доста голям, чуват се всякакви езици и след бръснещ полет от единия до другия му край сядаме на току-що освободена масичка в набелязаното ресторантче, за да вечеряме. Гери и Върбин си поръчват свински, а ние с Митето – телешки шницели – и двата вида много хубави, за гарнитура получаваме по една супо-салата от варени картофи с млечно-майонезено-кисело-солен дресинг, много вкусничка, бирата е неизбежна. Толкова сме изгладняли, че забравяме да направим снимка на шницелите, уф! Следващия път трябва да внимаваме.

След обилната вечеря, за да изгорим някоя и друга поета калория, отново пеша минаваме покрай Операта, където виждаме дебелата опашка, обикаляме централните улици, които между другото много намирисват на кон, защото има файтони за разходка, гмурваме се в метрото и се прибираме да отморим и заредим за следващия ден. Разбира се, удряме по една глътка алкохолче с цигарка преди сън, някои и по 2 и … добре дошли в царството на сънищата!!

3.11., събота, Задушница. Предстои музициране в Църквата на Миноритите – петминутка с до 8 участници от оркестъра, но ще се пробваме да свирим всички. Църквата е внушителна и красива. Преди да влезем, си правим обща снимка на площадчето отпред. Мене ме гложди мисълта за липса на пиано в църквата и разбира се, се оказвам права, няма такъв инструмент. Не се съгласяват и да свири целият оркестър, можело само хоровете да са в пълен състав, язък за носенето на инструменти и пултове. Преди „Анима“ един брас състав от унгарски младежи пълни пространството с мощния си звук, поради което осемте нежни струнни инструмента, макар и с хубаво изпълнение, леко потъват динамически, но не е беда. Изслушваме всички останали – само хорове са след нас, някои добри, някои не чак толкова.

Църквата на Миноритите

„Анима“ свири „Танц на часовете“ и „Дилмано Дилберо“ в Миноритенкирхе

След концерта групата бързичко тръгва към хотела, ние с Митето спираме в центъра, за да потърсим малко армагани, че той ще пътува след малко към Германия, а там има двама рожденици. Скоро и ние се прибираме в хотела, правим фотосесия на Герганчето с Мерцедесчо, сбогуваме се с Митето за съжаление и той потегля на път. Аз съм изпуснала за малко групичка, която е тръгнала за Виенската гора и заедно с Гери, по-късно и Върбин, Лили, Бистра, Диди се впускаме в търсене на един местен магазин – „Хофер“ за подаръчета, главно сладории. Минаваме покрай Билла (после разбираме, че тук тя била най-скъпият магазин), покрай Пени, покрай още един супермаркет и точно преди прословутия магазин минаваме край интересен жилищен блок с хитри дворо-тераски, изнесени от най-долния етаж към тротоара:

Пазаруваме, оставяме си покупките в хотела и тръгваме отново към пазаря Нашмаркт, за да хапнем пак виенски шницел, виенски щрудел, да пийнем виенско кафе или друго… Едно ни е ВИЕНСКООООО, както казва Лили.

Много вкусничко отново, добре, че не сме постоянно тук, ще започнем да се търкаляме. Малко е хладно този ден, затова веднага след обилния обяд тръгваме из пазара, да погледаме шаренѝя и който има още нужда, да купи някой сувенир. След това тръгваме из нощна Виена, някои се прибират направо в хотела, а ние с Гери и Върбин обикаляме, вземаме и питие, за да почетем починалите на Задушница.

Виенски шницел, виенски щрудел (виждате ли сметаната?)…

Нощна Виена грее

В закусвалнята на хотела отново се заформя вечерна събирушка, не в пълен състав, но пък от сърце. Някои са били в Белведере, някои в Албертина, пълни с прекрасни впечатления. Докато пушим във вътрешния двор, заприщили вратата с хартиено приспособление против самозатваряне, виждаме на балкона на последния етаж фигура, която има вид на някой, който се кани да скача…, добре, че е само привидно, но след малко отнякъде покрай нас прелита младеж със залепен на ухото телефон, по бельо (разбирай боксерки и чорапки 🙂 ) – очевидно е изпаднал в ситуация, подобна на самозаключилия се Върбин от първата вечер, не се е появил спасителен отряд и на момчето му се е наложило само да се спасява, обикаляйки целия хотел полуголо…

По-късно се появяват се Жоро и Марти Зайранови, аз ги тормозя да пийнат капка водка и Марти от учтивост се поддава, не му харесва, естествено, затова пък Жоро е железен, обръща внимание само на сока. Бърборим какво ли не, неусетно с Гери добре се напиваме, но сме близо до леглата, така че, лека!

4.11., неделя – дойде ред и на Пратера и на Виенското колело, да не говорим за основния концерт, разбира се 🙂. Хотелът ни е съвсем близо, затова тръгваме пеша, мрачничко е, но не валѝ. Пратерът изглежда малко тъжно и това сякаш не е само от времето. Бяхме разбрали, че е зазимéн, но все пак някои от съоръженията работят и след няколко снимки в ниското се качваме на символа на австрийската столица, за да направим един пълен оборот със скорост, несравнима дори с охлюв или костенурка (това е всеизвестно) и да видим града от височина.

Щастливи муцунки на люлка

На качване

На излизане попадаме в сувенирница, купуваме по някое магнитче и подаръче, след което, както е редно, следва кафе с торта „Сахер“ (много ми прилича на „фъч“) в едно от кафененцата на Пратера. Обслужващата, за радост, е чиста българка, разбираме се, но пък жената, сигурно от вълнение, въпреки празното заведение, е доста отвеяна в обслужването. След кафето се разделяме, по-голямата част от групата тръгва към хотела, ние с Гергана обикаляме парка, качваме се, за най-голям смях, на едно „влакче на ужасите“, което е детско, едва побираме дупета на малката седалчица, веселим се на скелети, прилепи и паяжини в мрака, а истинското стряскане идва в самия край на обиколката, на излизане, когато служителят напълно неочаквано ни завира една маска в лицата…, ха-хааааааааа!!!

Влакчето на ужасите

Има още едно колело, по-голямо от истинското, с по-малки и полуотворени кабинки, не работи, но се извисява гордо насред Пратера:

„Другото“ виенско колело🙂

Не пропускаме да се поздравим и с холивудските звезди:

Наближава обед, излизаме, търсим нещо за хапване, но не си харесваме и се прибираме в хотела, за да облечем официалните концертни тоалети и в 13.30 потегляме към зала „Ербар“ за генерална репетиция. Това е залата на частна консерватория, малка, но с много добра акустика. Подреждаме столове, пултове, местим рояла, за да се виждаме с диригента. Разсвирваме се с гамата на ре мажор, изсвирваме си почти всичко въпреки някои емоционални изблици.

Генерална репетиция

Имаме около час до концерта, неделя е, всичко е затворено, а искаме кафенце. Близо сме до пазара Нашмаркт, но там изглежда безлюдно, затова пък щастливо ни се усмихва китайски ресторант, празен, но работещ, има и маса навън за пушачите, а на всичко отгоре има и кафе! Любезен сервитьор от жълтата раса се опитва да ни вземе поръчката. Галя твърди, че е японец – наистина прилича на такъв, но останалите гледаме малко скептично. Докато се мъчи да разбере колко вида кафе искаме да си поръчаме, човекът изпуска една думичка „мънинко“ по повод моето късо кафе, с което ни удря в земята. Тутакси питаме какъв е, откъде знае българска дума и се оказва, че е ЯПОНЕЦ (браво, Гале!), женен за македонка и работещ в китайски ресторант във Виена, но пък не е чувал за България. Неведоми пътища… Иначе хубава снимка ни направил човекът. Бързо идва времето за нашата изява. Двадесетина минути преди концерта сме в залата, където се срещаме и с Емчето – моята приятелка, която е дошла от Бърно за няколко часа, за да се видим. Леко сме стреснати, като ни съобщават, че трябва да изслушаме всички състави след нас (ние сме втори след унгарския младежки оркестър) и че няма да пускат никого да излиза от залата, защото тя има билет за автобус малко по-късно… После ще мислим, да чуем младежите: голям оркестър са, даже малко прекалено силничко ни идва.

На кафе в китайския ресторант при македонския японец

Зала „Ербар“

Хайде, ние сме! Бързо се спретваме на сцената, столовете стоят, не се налага да носим и тях, наместването ни става по-бързо и като засвирваме, и като се създава едно настроение, едни аплодисменти, едни танци, голяма радост, най-вече за нас! Скромни сме, нали? 🙂 Моето усещане е, че пианото свири самó и какво по-хубаво от това! Когато е под мое командване, резултатите са съмнителни.

След бурните ръкопляскания бързо се изнизваме и успяваме с Емчето и Гери да излезем, за да се видим малко, да изядем по една прекрасна торта в кафене „Аида“ срещу Операта, Емчето да ни похвали, че сме звучали много хубаво и да я изпратим на метрото, за да си гони автобуса.

Малка част от асортимента на сладкарница „Аида“

Към 18.50 се разделяме с Емчето, пообикаляме малко из центъра, изяждаме по едно солено тестяно нещо за вечеря и се качваме на метрото за последно пътуване към хотела. По едно време автоматичният глас забърборва нещо доста активно, 3/4 от пътниците на следващата спирка слизат, което ни показва, че става нещо по-различно от обикновено, но пък останалите хора в метрото да не би да не разбират немски! Вярваме на тях, но на сп. Пратер метрото тръгва в обратна посока – що пък да не ни повози! Слизаме спирка назад от Пратера и вземаме следващото метро в нашата посока, вече успешно. По-късно разбираме, че е имало срив в метросистемата, който, за съжаление, е създал доста проблеми при пътуването на Емчето – изтървала си е автобуса, гонила е влакове и прочие, добре, че все пак в 24 часа се е добрала до дома си в Бърно. До ден днешен не успяваме да разберем какво е накарало онази ¼ остатък пътници в нашето метро да останат във влакчето. Освен да са искали да се поразходят, не се сещаме за друга причина 🙂. Но пък това малко забавяне е причина да видим интересна картинка: две млади момичета, вероятно студентки, слизат от метрото на нашата спирка, бутайки препълнена количка на Билла с продукти – без каквото и да е притеснение, че това е количка на магазина, децата си возят манджичката, а ние гледаме като изумени и се чудим дали може да пробваме това у дома…

В хотела набързо подреждаме багажа, това е последната ни вечер, на другата сутрин тръгваме към дома. Около 21 часа се събираме почти цялата тумба в закусвалнята долу, за да доизядем ККН и да се чукнем с по питие за успешното представяне и прекрасното изкарване във Виена. Липсват Жоро и Марти, Мира и Корнелия, те са на концерт, който продължава доста по-дълго от очакваното заради дълга пауза и се присъединяват чак към 23 часа след абсолвентския концерт с програма: Чайковски – Първи концерт за пиано и оркестър, увертюрата на „Бал с маски“ и „Шехерезада“. Изпълнението на младата пианистка разединява мненията, Марти е по-критичен, но общото настроение по повод концерта е много положително.

Наздраве!

Задоволството е изписано на всички лица

До към 0:30 не можем да се разделим, но все пак път ни чака, разчистваме си масичките, сбогуваме се с Марти, който остава да си учи и всички по стаите да спим, че не остана.

5.11., понеделник – закусваме прилежно, загъваме по един-два сандвича за из път и потегляме в 08:48 часа. На австрийско-унгарската граница вместо 15 минути, висим 45‘, защото шофьорът отива да му отчетат GOBOX–a и да му върнат 45 Е. Пътуваме си кротко, кой дреме, кой играе, обстановката е спокойна. Спираме заради шайбата и заради тоалетна и пушене и след целодневен преход се добираме до познатия ни хотел в Дева, Румъния, по тъмно. Настаняваме се в познатата обстановка, но в други стаи и излизаме да проверим румънския Карфур (или Кауфланд ?), все още отворен и срещу хотела, изхарчваме моите останали леи от лятото, че и още малко парици за мамалига, айриш сметанки, горчица и бира, обикаляме центъра точно за 3 минути и се прибираме, за да уважим и фоайето на румънския хотел, пийваме бира, водка и скоро се хоризонтираме.

6.11., вторник – последен ден от пътуването ни, вече гледаме към къщи. На светло сутринта виждаме една много хубава, голяма, строяща се в момента църква, щракваме нея и красивия изгрев, закусваме, сбогуваме се и с хубавия „Сармис“ и потегляме на последен преход – около 450 км до границата и още към 200 до дома. Мълчаливи сме, сигурно всеки мислено се настройва в друга – домашно-работна тоналност. Много искаме да посетим интересен замък само на 17 км отклонение от пътя ни, но заради проклетата шайба (дали?) не става. Затова пък пътят през Карпатите е много красив.

Новата църква… …и изгревът в гр. Дева

Карпатите

Красота от всички страни!

Спираме си, както трябва, веднъж половин час, веднъж 15 минути, движим се по график, на Дунав мост чакаме малко, бързичко сме на родна земя, въздъхваме дълбоко и последните часове до Варна изминаваме, дремуцайки в тъмното…

Е, 21:15 часа – съвсем навреме пристигаме, посрещачите ни чакат на „Антим I“.

Добре дошли, щастливи, пълни с прекрасни впечатления и спомени!

До следващото участие, колеги.

Зарчето 🙂

Ехааа, отново хукваме! Пак в музикалния Ботуш! Турнето ще е в Монтекатини терме – балнеологичен център в Тоскана, която свързваме с безкрайни хълмове, лозови масиви и полета, поръбени с кипариси, с богатите фамилии, вдъхновените художници и великите учени, прославили Флоренция, Пиза, Сиена, Лука… Ще участваме във фестивал на любителски хорове и оркестри.

Този път Меркурий е прав, надяваме се да ни подкрепя. Запознаваме се официално със Станчо – основна фигура – нашият шофьор, когото ще си къткаме, че ни е едничък и ще управлява къщата ни с небезизвестното име:

На 17.07.2017 понеделник – Св. Марина – в 6.35 потегляме от „Антим първи” 22 души, от които 4 мъже – нашият диригент и вдъхновител Георги Зайранов, Мишо, Лазар и шофьорът Станчо.

Нали е ясно, че останалите сме жени, от ‘убави по-‘убави и от млади по-млади.

Сред веселба, закачки, вицове, поднесени основно от Зайранов и Мишо, от време на време с участието на Бистра и Лили, неусетно се намираме на ОМВ – Търговище, разбира се, уважено подобаващо от всички ни – освен тоалетната, кафето на ОМВ е от малкото, които могат да се пият без отвращение. Катето първа ни стряска лекичко, като се озовава за тръгване в автобуса без чантата си. Много чевръсто прави обратен завой и се изстрелва до стола с чантата, добре, че никой не си я е познал!

По същото време се сещам, че съм си забравила хърватските куни, които толкова внимавах да обменя навреме (!!!!!!). Споделям го само със себе си, докато се уверя, че наистина е така, чак не ми се вярва, че може да съм толкова „разсеяна“ (твърде меко казано).

Следващата култова спирка е Български извор, където тутакси преглеждаме заведения и магазинчета, хапваме и пийваме порядъчно, естествено.

На бензиностанцията преди българо-сръбската граница пълним нафта и зачакваме на границата. Не ни бавят много, и българските, и сръбските митничари преглеждат личните карти, вероятно не им се виждаме съмнителни и ни пускат по живо, по здраво. Време е да отворим казиното. Белотаджийките са много бързи в пренареждането и играта започва.

Казино „Странджа“

На едно ОМВ в Сърбия спираме за кратка почивка, пием собствено кафе. Междувременно черпя тайфата с уиски и шоколадчета за здраве и успех на Митето, а малко по-рано Вела пък черпи с бонбони за син-рожденик. Да са ни живи и здрави децата!

Около 21 часа българско (20 часа местно) време, водени от навигацията, преминаваме през циганската махала на Белград под много нисък мост, за малко да го съборим, едва пълзим по твърде стръмна уличка всред притичващи циганета, за да излезем на главен път, автобусът предпочита да се движи назад, но шофьорът го мъчи в обратна посока и накрая с голям зор побеждава. Скоро минаваме покрай хотела, но навигацията казва да заобиколим и пак се нанизваме в малки улички, но този път бързо ни упътват, връщаме се на центр. път и тържествено финишираме пред хотел „Вила фамилия”.

Появява се проблем: вместо по двама искат да ни настанят по трима в стая, но Бистра и Зайранов се закеркенечват и постигаме посочената във ваучера договорка. Още при пристигането фиксирам една тераса най-горе, наподобяваща чардак и си мечтая без особена надежда да сме там и …! …о, късмет! Попадаме с Герито точно там! Супер!

Мечтаната тераса

Ще спим в грамадна стая с двойно легло, но поне широко, ама пък с една завивка 🙂…

Лили и Стефчето се смиляват над нас и ни отстъпват един чаршаф, защото имат повечко.

Вечеряме долу на дворчето на една добре, че кръгла маса, за която се казва „сърце да е широко“ с колегите, храницата още е прясна, всеки иска неговото да се хапне, за да не остава много за носене.

Преди лягане играем с Гери десперада на разкошната тераса, бърборим по телефоните и заспиваме сладко.

18.07.2017, вторник. Закуската е на блок маса, хапваме здраво, да ни държи дълго. В 8.30 потегляме към Любляна. Играем десперада с Корнелия, сега се учи, много е схватлива и в крайна сметка ни бие!

Бой!!!

Близо час ни бавят на сърбохърватската граница заради сръбски автобуси пред нас – проверяват ги дълго. Времето е слънчево и става все по-горещо. Правим няколко спирки по пътя на бензиностанции, в Хърватия тоалетната е платена – 30 цента. Може да се пазарува с евро и с карта. На хърватско-словенската граница минаваме бързо.

В Любляна сме към 17 часа, след няколко обиколки паркираме до центъра. По-сериозните и ентусиазирани (Мишо, Зайранов, Лазар, Диди…) тръгват пеша по стръмен, но прясно асфалтиран баир към замък, обграден с парк. Останалите правим бръснещ полет по Драконовия и Тройния мост, купуваме подарък за Мако (утре има РД), хапваме сладолед.

Решаваме с Гери да изпълним програма максимум: качваме се с фуникулар до замъка, правим снимки, а надолу пеша сме почти бегом и пристигаме при автобуса на секундата, даже имаме време и за по цигарка.

Фуникулар Любляна

След 15-20 мин. сме пред люблянското хотелче, то е в спортен комплекс, с невъобразимо малки, но напълно оборудвани стаи-кутийки (няма снимка, защото стаята е толкова малка, че не може да се фокусира
), ние с Гери и Зайранов с Лазар сме на най-горния етаж. Веднага изпадаме в безрезултатно търсене на местенце за обща вечеря и пийка, но освен заведението към хотела НЯМА нищо подходящо. Разхождайки се със Зайранов, попадаме на затворено комплексче от частни или за почивка къщенца, съвършено организирани като пространство в подножието на малко хълмче. Зайранов отива до Лидл (срещу нас) за биричка, ние се наместваме на външните масички с по чашка питие от „нашето си” и си поръчваме нещо безалкохолно, за да не ни изгонят. Всъщност много услужливо сервитьорчето ни организира дълга маса с много столове и вечерта е спасена. Любезността на келнера заплащаме с два сока повече, но халал да му са. Към 23 часа сме в кутийката си, изкъпваме се и най-после хапваме пастет и топено сиренце с оризовки, следва малко ужасно неуспешна десперада и сън.

Любезно настанени

19.07.2017 сряда – отново закусваме на блок маса, кафето наподобява италианското и влиза в закуската за разлика от Белград, където беше платено и бълвочесто. В 8.30 потегляме към Монтекатини. Пускам идеята да посетим Пиза, преди да се установим (искаме да видим максимално много неща за времето, с което разполагаме и което си е ограничено), но не се приема по неясни за мене съображения на шофьора (вчера от 8.30 сме на път до 20 часа, а днес защо не може да пропътуваме подобно време, ми се струва загадъчно). Както и да е… Спи ми се и отказвам десперадата, но Гери и Корнелия са надъхани и упорито си упражняват късмета. В същото време Бистра, Вела, Елена и Сева жулят карти. От време на време Мишо и Зайранов застават в средата на автобуса и пускат по един залп вицове, аз чула – недочула – се смея, защото знам, че трябва да е МНОГО смешно. После, когато ги повтарят, се възторгвам с непринуден свеж ентусиазъм.

Към края на играта Корнелия иска да натупа Герито, на която ѝ върви като на бясно куче и има голяма вероятност да победи.

Неочаквано спираме на магистралата – връщаме се на заден ход, за да се включим в много живописен планинско-тоскански път. Станчо се справя нестандартно с маневрата… Спираме за тоалетна по пътчето, където за водата има 2 педала – „газ – спирачка” по думите на Мишо 🙂. Към 16.30 се озоваваме в лелеяното Монтекатини Терме. Хотел „Иноченти” е на миниатюрна уличка и въпреки че Станчо е факир по маневри в малките пространства, няма начин да се справи с тази, затова заприщваме за малко пътя на перпендикулярната улица и се изнасяме до хотела.

Пред хотел „Иноченти“

Моментално се хвърляме в „басейна” с Гери, после идва и Галя, останалите подават муцунки от разни прозорчета на хотела, гледащи към вътрешния двор и се готвят за репетиция. Този вътрешен двор е съкровище: освен басейн, има маси, столове, шезлонги, става и за репетиционна, и за плаж, и за любимите ни вечерни събирушки на по чашка.

Дворът – съкровище

Голяяяям басейн

Вечерна събирушка – класика

Репетицията е без пиано на дворчето, Вела и Валя отиват за допълнение към подаръка на Мако за РД и се присъединявам към тях. Много приятна е атмосферата в курортното Монтекатини, обикаляме малко, намираме подаръче и в 19 часа сме посадени за вечеря сред голяма гюрултия от подобни нам участници във фестивала. Чакаме мноооооооооооооого дълго да ни сервират, но щастливо попаднали до отваряема врата, излизаме да пушим с малко водчица. Оказва се, че вратата излиза на съседна улица, заключваме се, зоркото око Елена ни отключва и най-после ни сервират: пастата с доматен сос, напълно достатъчна за нахранване, всъщност е само предястие, после – телешки задушени пържолки с пържени картофи, много вкусно всичко и десерт – нещо сиропирано козуначено и кремче – ако ни хранят все така, ще се върнем топчести.

Веднага след вечеря с Корнелия и Станчо бягаме към автобуса, паркиран на около 20 мин. път, за забравени вещи: подаръкът на Мако, шапките на Валя, Мишо и Люси, водѝ за Галя и още някой, моята риза, маратонките на Корнелия… Разбира се, че забравяме шапката на Люси и се връщаме от средата на пътя, за да се присъединим към празника на Мако, която е надонесла безброй прекрасни почерпушки. Веселбата продължава до късничко, накрая уморени, се хоризонтираме, че ни чака важен ден.

20.07.2017. Четвъртък е денят на седмичния пазар. Рано-рано отиваме, още е спокойно, сергиите тъкмо се подреждат: китайски стоки, втора употреба, малко хубави неща, снабдявам се с клинче за 2 евро. Скоро обаче става порядъчна лудница, а и ние трябва да тръгваме за репетиция. Тя е в прекрасната зала Реджина в началото на парка, добре свирим. Големите инструменти остават там, за да не се разнасят в горещото.

Репетиция

Веднага след репетицията тръгваме за Пиза с автобуса, около 50 – 52 км. Кулата се вижда още при влизането в града. Дълго търсим безплатен или поне евтин паркинг. Станчо много иска също да дойде до кулата, но няма да може, защото се налага да спре доста далеч.

Негри с рекламни чадъри ни обграждат отвсякъде, пазарят се – от 7 на 4 евро, няколко чадъра се появяват в групата, подходящи са за силното слънце, което ни препича.

Бързо минаваме през безбройните сергии със сувенири, за да стигнем до кулата, щракаме с апарати и телефони, подпираме кулата да не падне… Успяваме да влезем в катедралата и баптистериума. Не можем да се качим на кулата – чак в 16.45 има час, за нас е късно, трябва да се приберем за участието си вечерта. Купуваме сувенирчета и си тръгваме. Някои много експедитивно се топваме в басейна за релакс, вечеряме и поемаме към залата, за да си изсвирим свирнята.

Концертът започва в 21 часа, ние сме първи и затова сме пред портите половин час по-рано.

Заключено е, отговорниците влизат, но отключват едва 15 мин. преди концерта. Докато чакаме, се срещаме с българка – майка на дете – участник в концерта. Омъжена за южноафриканец, от Пловдив е, просълзява се от контакта, а детето (Наталия) е много хубаво, знае български, възпитано.

Концертът ще започне всеки момент, залата е сауна, зад червената завеса зад сцената не се диша. Излизаме по план точно в 21.00. При мене няма светлина, сгънала съм си повече от необходимото нотите и някои неща свиря полунаизуст ужасно лошо. Вероятно не се е забелязало много, защото публиката избухва в бурни овации.

…ииии КОНЦЕРТЪТ…

След нас пеят и три хора: деца от Румъния, южноафриканчета (много живописни и увличащи с ентусиазма си), ученици от Израел (много професионално, съвършено изпълнение). Успокоени, че участието е минало, се отдаваме с наслада на събирушката край басейна, бъбрим до 1:30 часа.

Живописните южноафриканчета

21.07.2017, петък. Днес сме в Сиена. Два часа пътуваме с автобуса (частично по магистрала). 130 Е за паркинг. Имаме само около 2,5 – 3 часа на разположение. Някои влизаме само в катедралата (4 Е), някои и в баптистерията, и на кулата (13 Е). Голяма красота!

Площадът – мида е много напечен, затова за кратко го разглеждаме и тръгваме.

Разбира се, и тук не минаваме без сувенири. Настроението на всички ни е помрачено от неприятна случка: Мишо и Валя си купуват билети от по 13 Е за по-дългото разглеждане, но пише „1Е” и не им ги признават – възмутени сме!!! Съчувстваме им, но уви, безсилни!

„Величественият площад Кампо, сърцето на Сиена – грамадни дворци, високи кули, средновековни сгради“ – по думите на Диди

Площад Кампо в Сиена

„Една от най-красивите катедрали в Италия е тази в Сиена. Тук има статуи на Микеланджело, изключителен амвон, великолепни фрески, невероятни картини и скулптури. Катедралата е проектирана и построена в периода от 1215 година до 1263 година на мястото на по-ранна сграда. Катедралата има формата на латински кръст, с леко изпъкнал трансепт; катедралата има купол и камбанария. Куполът се намира на осмоъгълна основа с колони. Куполният връх е добавен от Джовани Лоренцо Бернини.“ – пише Диди.

Катедралата в Сиена, а отпред?

Намираме се из Сиена по групички, всички прегрели, леко тръгваме по обратния път. Пием кафенце, хапваме пица в едно крайпътно барче (Гери скандализира публиката с искането за кетчуп и майонеза), тоалетна… и – марш към автобуса в 13.55часа, а в 14.03часа сме на паркинга за обратен курс.

Подреждат ни П-образно , до нас са поляците, които ни пречат, развявайки огромния си байрак точно отпред. Участието днес е по около 4 мин. за всеки състав и трябва да е от 8 участници (по регламент), но само ние спазваме бройката (много добре излиза), останалите пеят и свирят в пълен състав. Изслушваме и колегите от хор „Арс музика” и полека-лека се изнизваме един по един. Елена, Вела, Гери, Диди, Галя, Лили и аз тръгваме към Монтекатини Алто – старото градче, което е на хълм над Монтекатини Терме. Пътуването е с фуникуларче, на отиване сядаме вътре, без да съобразим, че има много по-приятна външна платформа, но на връщане се поправяме.

Горе е прекрасно, вървим с Елена и Галя нагоре до църквата, правим снимки.

Връщайки се на едно много уютно и приятно централно площадче, заварваме Диди, Гери, Лили, Вела кацнали на коктейлчета (аперол шприц, а Гери – фрути шприц). Веднага поръчваме и ние. Чудно!

Последен поглед отвисоко, преди да потеглим обратно с минивлакчето.

Малко късно се появяваме на вечеря, но благодарение на колегите вечерята ни чака, отново е много вкусно, после пак излизаме на двора за вечерен разбор на чашка.

22.07.2017, събота. Това е денят на Флоренция. Този път сме с влак, на гарата във Флоренция ни чака екскурзоводката – това е перничанка Алекс – много надъхана и уморителна в старанието си да изговори максимално количество думи за единица време. Три часа ни развежда из Флоренция – по улички, площади, църкви. Успяваме да съзрем река Арно,

Базиликата Санта Мария Новела, Понте векио с безбройните бижутерии.

Давид, Нептун в ремонт.

Палацо векио, естествено, катедралата Санта Мария дел Фиоре,

улици, красиви сгради…

Ядем сладоледи, Алекс ни препоръчва кафененце за релакс…

…преди да продължим към следващия етап: галерия Уфици – това не може да се разкаже, нито да се покаже на снимки, освен това трябват дни и седмици, за да се осмисли, но имаме късмета да ни води пак българин – Славомир – много целенасочено ни спира само при големите майстори – Микеланджело, Рафаело, Леонардо, Караваджо, Ботичели…Разказва любопитни истории за историята, авторите и картините с великолепно чувство за хумор, много спокойно, като например историята за съперничеството между Сиена и Флоренция, решено в полза на Флоренция благодарение на подложения на глад от хитрите флорентинци петел.

Междувременно Гери, Лазар и Зайранов вместо Уфици избират да разгледат двореца Пити

Препълнени с впечатления, вземаме и оттук сувенирчета, бързо се придвижваме до гарата, тренчето тръгва навреме, но пътьом закъснява, чакайки някаква връзка. На една от гарите госпожица с дръпнати очи много разтревожено се мята из вагона, очевидно търсейки забравен или „познат” от някого багаж. Друга, европеидна, минава, оставяйки на всяка седалка бележка със сърцераздирателна история за три деца, липса на дом и работа… Веднага след нея, за да не се засичат, минава наше Гери с друга бележка, още по-драматична: „I’m poor lady – violist. Help me!“ И тя не среща разбиране!

В Монтекатини сме в 19.15, по-голямата част от групата потъва някъде, оказва се, че в супермаркет за храна и подаръчета. С Гери се изстрелваме директно в хотела, аз – петминутка в басейна, Гери с обелена кожа на крак – в банята. Чак към 20 часа се замъкваме на вечеря. След това никой не мръдва никъде, въпреки намеренията за изкачване на Монтекатини Алто – явно сме доста изморени и препълнени. Дълго си бърборим за довиждане край басейна. Събираме багажа и поспиваме малко – 4-5 часа…

23.07.2017, неделя. A’rivederci, Монтекатини! В 8.20 потегляме към Загреб. Предстои чистка на храната: имаме топено сирене, пастет, кроасани, соленки, бисквити, фъстъци и др. Отначало спим, да си довършим сънеца, веднага след това хапваме сутрешните сандвичи и после се започва: Гери се разхожда из целия автобус с два вида бисквити и едва успява да ги пласира, малко след нея Диди я последва със соленки, но „не среща разбиране”. Пътуваме сравнително бавно, трафикът е активен, спираме често, защото ни е широко около врата, не бързаме, нямаме задачи тази вечер. Ще отседнем в „Томиславов дом” край Загреб, на картинка изглежда добре, има басейн, сауна, фитнес… Ще сме по трима в стая.

Загреб – добре, Томиславов дом обаче е на 12 км над града, достига се по М Н О Г О тесен и стръмен планински път, който е пълен с отбивки за пропускане на колоната. Тези 12 км приличат на 120, страшни завои, урви от едната страна, Станчо е подложен на сериозно изпитание. Най-после сме горе, слава Богу, цели! На един от завоите задното колело увиснало в пропастта и по чудо сме се спасили от търкаляне сред хърватската Мечка планина, само седящите на предните седалки са били в течение на драматичното ни превозване, ние отзад живот сме си живели и слава Богу!

Хотелът е хубав, чисто, любезни, веднага (около 20 часа) опъваме трапезата, няма ги само Зайранов и Лазар – отишли до телевизионната кула „набързо”. Щом се прибират, Зайранов пуска мухата да влезем за половин час в басейна, дават ни разрешение, моментално напускаме отрупаната маса и след три минути сме строени с банските пред много приятен закрит басейн, водата е приятно леко топличка. Ние сме: Гери, Галя, Корнелия, Лазар, Зайранов и аз. Пличкаме се с удоволствие, играем с големи надувни топки, радост!

За съжаление аз сритвам невидимо стъпало с коляното си жестоко и независимо от това, че го държа на джакузито, ме боли безнадеждно. Къпем се и отиваме да си довършим прекъснатата хапка и пийка, другите вече за раздигнали и се оттеглят, а Гери, Жоро, Лили и аз излизаме с по чашка и цигара пред хотела, но за кратко, защото сме изтощени, а и е доста прохладно.

24.07.2017, вторник. В 7.00 трябва да тръгнем по обратния път с многото завои, при това надолу. Молим се за здрави нерви шофьорски и за също толкова здрави спирачки. На тръгване в автобуса някой се сеща, че не си е върнал картата – ключ на рецепцията. Още няколко подобни сме, но нашите карти (моята и на Гери) трябва да са у мене (тя ми ги била дала в асансьора на слизане), не ги намирам, а съм сигурна, че не съм ги връщала, викам няколко пъти да ме изчакат, но явно не ме чуват напред и автобусът тръгва неочаквано бързо. В този миг решавам, че няма да търся повече, но Корнелия съобщава, че има големи глоби за невърнати карти и подновявам търсенето в движение (добре, че теренът налага да е бавно), този път успешно – разбира се, картите са в джобчето, в което съм проверила вече около 8 пъти, Зайранов жертвоготовно изхвърча нагоре по баира (добре, че го прави, защото със снощното коляно сигурно бих забавила тръгването до към обяд), аз умирам от срам, но това е, уви, доскоро се мислех за съвършена, пък то какво се оказа… Пътуването до Загреб е успешно и на първия знак „STOP“ има бурни аплодисменти за нашия спасител Станчо.

Поемаме бодро към Плитвичките езера. Има 2 входа, първият, по който се достига от Загреб, е № 1. Ние сме на № 2. Опашката е стряскащо дълга, но върви бързо, работят няколко каси. Възрастни – 180 куни (ако е група от мин. 15 души и е направена предварително резервация онлайн, е 160 куни).

Около 5 – 10 минути се върви пеша, след което има следните варианти:

1. Автобусно влакче до най-горното езеро, оттам връщане пеша, минавайки през всички езера и водопади. Върви се по меки и прашни пътеки и по дървени скари (около 1,5 часа). Много красиви гледки.

2. Корабче ( 50 души капацитет) до отсрещния бряг на долното езеро (3-4 мин.) и оттам – два варианта:

а) пеша (1,5 часа) нагоре по всички езера и водопади и връщане с автобусно влакче до входа (това е маршрутът от вариант 1 в обратна посока).

б) корабче (100 души капацитет) по езерото около 20 мин., един водопад се вижда, следва 20 мин. пеша по равно, после 20 мин. пеша по нанагорнище, през цялото време се виждат красиви езера и водопади. Следва автобусно влакче за около 10 мин. до входа.

8 души избираме вариант „2а”, останалите – „1б“.

Охраната е много бдителна, въпреки че не проверяват всички билети (проверяват ги при качването на голямото корабче) – Жоро Зайранов се спуска в едно дере, за да прави снимки, излизайки от дървените пътеки, но мигновено изниква младеж, който му иска билета и прави забележка, че не е разрешено отклоняването.

Риби и… хора на Плитвичките езера

Много е красиво, заслужава си да се направи по-голяма разходка, иска ни се да направим и вариант „б“, но няма време, хвърляме се в автобусното влакче като лъвове и лъвици, защото има огромно количество народ, който иска да се натъпче целокупно вътре.

Казваме довиждане на Плитвичките езера и си тръгваме по живо – по здраво с надеждата да дойдем някога пак.

На връщане отново имаме нощувка в Белград във Вила Фемили, всеки си знае стаята, довършваме последните хранителни запаси, които както обикновено, са нескончаеми. На следващата сутрин – 25.07. си тръгваме към родината, спирките са същите – Български извор (отдавна не сме пазарували, затова уважаваме местните магазини), ОМВ Търговище и вечерта всеки си е в собствено легло. Чао, колеги!

С благодарност към всички участници за перфектната организация и прекрасното пътуване

Св. Димитрова (т.нар. Зарче) 🙂

ДО КРЕМОНА И НАЗАД – Пътепис за участието на камерен оркестър „Анима“ – Варна в Десети фестивал на европейските любителски оркестри в град Кремона, Италия

Алюзията с пътеписа на Щастливеца хрумна не на мене, а на някого от колегите от оркестъра, но от момента в който го чух, не мога да съчиня по-подходящо заглавие. Каквото и да било сравнение по отношение на художествените качества между „До Чикаго и назад“ и това скромно писание е немислимо, разбира се. Целта е да да си припомним, което сме забравили, да преживеем отново чудесните моменти заедно и да се позабавляваме. Приемам всякакви допълнения, които ще включвам своевременно.

И така, идва заветната дата 1.06.2015, понеделник, наближава 21.30 ч., когато трябва да се съберем на ул. „Антим Първи“ за тръгване. Около 20 ч. ми се обажда нашата пътеводна звезда – г-н Кукушев – с очакваната вест, че началният час се измества за 22.30. Казвам очаквана, защото като силно изкушена от астрологията, съм убедена, че ретроградният Меркурий, който ще е в тази си фаза по време на цялото ни пътуване, със сигурност ще ни поднася сюрпризи, свързани със самото пътуване, със средствата за комуникация – транспортните средства, телефоните, компютрите и пр. Но се успокоявам, че отложеният старт е добро начало, за да се изразходи в известна степен ретроградната енергия на симпатичната, подвижна и шегаджийска малка планетка.

Е, вече е 22.20, тръгваме със съпруга ми от къщи – аз съм с раницата си и с една грамадна според разбиранията ми чанта с храна и вода вътре. Виждаме групата, разположена нашироко до оградата на Историческия музей, но нещо леко ме смущава – че имам проблем със зрението, имам, но ми се струва невероятно куфарите и допълнителните чанти, торби и пр. помощни принадлежности (без инструментите!) да са около 9 пъти повече от присъстващите. Приближавайки се, разбирам, че впечатлението за изобилие не е от моите очи, а самата действителност. 🙂 Наистина за първи път ще пътувам с оркестъра, слушала съм легенди за предишните негови подобни пътешествия и сега се убеждавам, че нищо не е било преувеличено. Когато са ме видели, някои от колегите май са си помислили, че съм си забравила багажа… Настроението е превъзходно, всички очи са обърнати към кръстовището в очакване на автобуса, който всъщност се забавя малко повече от предвиденото, но Меркурий си знае работата.

Ето го! Синичък, големичък, с името на фирмата по цялото му протежение: „Странджа“. Започва трескаво товарене на багаж в багажниците и паралелно заемане на местата в автобуса – важно е да се отбележи, че автобусът притежава три пъти повече седалки, отколкото сме ние и всеки ще разполага поне със собствена двойна седалка. Винаги при автобусни пътувания съм ставала свидетел на желанието на болшинството пътници да са в предната част на возилото. Тук обаче имам други инструкции от доверени, вече опитни пътували оркестранти: търсим място в задната половина – там е по-весело. Аз естествено, докато се окопитя, всички са се качили. Добре, че имам агент – Гери, която ми е запазила седалката до нейната – както трябва, в задната част на автобуса. Сбогуваме се набързо с близките си и потегляме стремително – доста път ни чака.

Докато успеем да си разменим по няколко реплики кой как се е приготвил за пътуването, какво носи и пр., „Странджата“ спира – това е малка бензиностанция в Аксаково, има и няколко паркирани автобуса. Хм! Какво ли ще правим? Двамата шофьори Иван и Дико започват да пълнят багажниците с 10-12 литрови прозрачни пластмасови туби (като от минерална вода), пълни с жълта течност, досущ като олио – по-късно разбираме, че това е дизел (мислим, че е забранено да се пренася гориво в пластмасови съдове, но то било по-скоро за бензина, защото имало по-голяма опасност от възпламеняване). Е, най-сетне тръгваме… След още малко шеги и закачки, след около 45-50 вица с разнообразна тематика, разказани от Мишо, един по един се умълчаване и се наместваме в хоризонтално положение, готови за сън. Всички си носят одеалца и възглавнички (когато ми разказваха преди пътуването, не вярвах…). Придремваме кротко, събуждани през около 2 часа, когато спираме за тоалетна. Но при тези спирания, макар и сънени, забелязваме напрегнатите погледи, сподавените реплики и нервни движения на шофьорите, което ни подсказва, че при неизменната за всяка спирка ревизия на автобуса намират нещо доста обезпокоително, нищо, че не си го признават.

Вече е съмнало на 2.06., вторник. В 8 ч. минаваме българо-сръбската граница а‘ла минут – строени в редичка, пеша си показваме личните карти на митничаря и сме готови за път, но тревогата на шофьорите става все по-очевидна и заразява и нас. Разбираме, че има изтичане на масло, макар че автобусът е бил на ремонт преди пътуването ни. Разглобяват най-задните две седалки (на Мишо и Галя), ровят нещо под тях… Продължаваме пътя си пак със спирки начесто, докато вече в Белград в следобеден час, в работен ден тръгваме от сервиз на сервиз, кръстосваме няколко пъти града, накрая спираме в автобусно депо със сервиз и слава Богу, приемат да направят ремонта с уверението, че е работа за около 15 минути, максимум половин час. Доста е горещо, особено в сравнение с прохладната нощ. Пием си кафетата и водите, които си носим… След половин час започваме да се оглеждаме за „Странджата“…, пак гледаме, вече час…, обикаляме из депото, за да зърнем син цвят, нищо… По едно време Мира се появява запъхтяна с новината, че заварката е направена, но голямата част от времето е била оползотворена от демонтаж и монтаж на съответната система от самите наши шофьори, защото техниците са се съгласили само да извършат поправката. Към 17.30 успяваме да отлепим най-после! Вече спокойни, играем на десперада с Гери, после Бистра, Елена, Вела и Гери на карти, отваряме дисагите, замирисва едно вкусно-вкусно, напълваме тумбаците, лягаме да се гоим и в 22.45 сме в Загреб пред хостел „Ден и нощ“, където е първата ни нощувка. За 30 секунди задръстваме трамвайната линия, за да си вземем багажа. Едно нощно трамвайче търпеливо ни изчаква, но поради притеснението, че го бавим, Бистра се оказва с двата си куфара пред хостела при намерение да си вземе само единия, а Мишо – без нито един. 🙂 Добре, че са широки душѝ. Много добър хостел, любезни домакини, заплюваме си по едно легло – кой горно, кой долно – Анимусите са трима в стая, шофьорите – двама, а Анимите – в една осмица и една шестица.

Белград, пред административната сграда на депото, в началото на очакването на подновения автобус.

Бързо нападаме кухнята и приготвяме обща вечеря с всичките ѝ салтанати – салата, ракия/водка/джин, колбаси, кашкавалчета, сиренца, хлябове – бре, че глад! Междувременно някой изчезва от масата, за да посети банята, после друг и около 24 ч. сме хоризонтирани. Лека нощ!!

Здравейте, бодри музиканти! На 3.06. честит рожден ден, Гери! А, то още 6 часът! Бързо на кафетата! До 7.45, когато трябва да тръгнем с автобуса към Тревизо, има доста време, затова с Гери и Галя хукваме по една от правите улици на Загреб да поразгледаме. Правим си няколко снимки до кръгла сграда, която прилича на галерия, пред Шератон и „Привредна банка“(каквото и да значи), намираме останалите колеги готови за път и в 7.45 сме строени с багажа точно пред Шератон, за да почакаме само 1 час (той, Меркурий, като върви наопаки, леко и по малко пили нервичките на хората). В резултат ще пропуснем намислена спирка в Любляна (Словения), защото имаме резервация за посещение на известната пещера „Постойнска яма“ за 13 ч.

Пред Постойнска яма

Преживяването е изключително: една от най-известните в света, позната на туристите вече близо 2 века, пещерата е оборудвана с малка железница.

На влакчето в Постойнска яма

Час и половина (малко с влакчето, повече пеша) се движим през галерии, тунели и огромни зали (общо 21 км), наслаждавайки се на красивите форми на сталактити, сталагмити и сталактони. Символът на пещерата е сталгмитът Брилянт, защото цялото образувание е бяло и подсиленото осветление създава усещането, че камъкът наистина блести. Много приятен екскурзовод ни информира за историята и размерите на този величествен природен феномен, показва ни символиката на много от фигурите, както и звука, който се получава при почукване с ръка по някои от образуванията. Символът на пещерата е сталагмитът Брилянт, защото цялото образувание е бяло и подсиленото осветление създава усещането, че камъкът наистина блести.

Сталактитът Брилянт

Разказва ни и за това, че пещерата била използвана за много цели в миналото: като склад, скривалище, бункер, а през Втората световна война е използвана от германците и като склад за гориво. Когато горивото се запалва (пещерата гори в продължение на 7 дни), огромна част от пещерните пътеки са унищожени. Гидът ни говори на словенски и се разбираме отлично. Към края на пътешествието има аквариум на тъмно, където живее малко животинче, протей, наречен „човешка рибка“, занимаваща от незапомнени времена фантазията на хората, които вярвали, че това е бебе дракон. То е сляпо и може да живее до 100 години, а да издържи без храна до 10 г. Целогодишно температурата в пещерата е 10°. Пешеходният маршрут е с настилка, която не позволява подхлъзване въпреки влагата. Безкрайно сме благодарни на Стефчето за възхитителната идея и на Лили за навременната резервация!

Излизаме и много бързо събличаме якетата – жега! Обикаляме набързо сувенирните магазинчета, хапваме вкусотийки всеки според предпочитанията си и поемаме към Тревизо. Планът е да пристигнем около 18 ч. и да разгледаме градчето, но нали знаете кого ще спомена пак? Попадаме в задръстване на магистралата – купища тирове сякаш завинаги са застопорени… Пъплейки на пресекулки, пристигаме към 19.30 в “Albergo el giardino” – много спретнато, чисто и гостоприемно хотелче. Настаняваме се в двойни, тройни и четворни стаи и като подгонени хукваме да търсим центъра на Тревизо. Той се оказва отдалечен – с автобус се стига бързо и един ще мине след 4 минути, а пеша, казват, е не по-малко от 20 минути. По-умните от групата си хващат автобуса, а някои решаваме да се раздвижим, денят голям – какво са 20 мин. за нас! 20 – 20, но след 40 мин. енергична стъпка по голо шосе сме изминали 2/3 от разстоянието до мегдана, а започва да се стъмнява, наближава и 21 часът, когато ще поливаме рождения ден на Герганчето, няма и автобус – той е на голям интервал. След много кратко замисляне изяждаме по едно чудно италианско джелато, правим обратен завой и със същата скорост се придвижваме до хотела точно за 21 ч. През целия ни път е пълно с цъфнали магнолии и се носи упойващо ухание. Приготвяме хапка и пийка за купона. Макар че това е хотел и няма кухня за гости, а само ресторант, домакините са много мили и ни разрешават да ползваме за събирушката си вътрешната зала на ресторанта. Благодарим! Не са длъжни изобщо, но са свестни. Малко след нас се прибира част от автобусната група без Еленка и Мира: оказало се, че връщането им с автобус е било компрометирано поради несъвършенства в разписанието ( 🙂 ) и са взели таксѝ, а двечките, споменати по-горе, подобно на нас на тръгване, решили пък да се приберат пеша – идват си заредени по-късничко и чевръсто се включват в празника.

Ееееех! Голям и чудесен ден! Лягаме вече, полунощ е, лека!

---

Еха, вече е 4.06. – днес е откриването на фестивала и ще участваме в първите репетиции на ателиетата. Моя милост – за първи път. Затова се вълнувам и притеснявам много – неразсвирена (като всички), незнаеща на какво точно ще свиря, особено след като Елена разказва съня си, в който тя се вайка, че ѝ я няма цигулката, а аз – че ми го няма пианото!!! 🙂 Втрещена съм и от темпото, в което се свири Кончерто гросото от Корели – чула съм го непосредствено преди тръгването ни, без да мога да го проследя по ноти, камо ли да изсвиря нещо… Всички ме убеждават колко е приятно това свирене в ателиетата, как няма значение колко си подготвен и че всички идват, за да се наслаждават, но на мене ми пипериже – кой знае колко ми се смеят ( 🙂 )! Ставаме в 6 часа, приготвяме багажа и себе си и носовете ни безпогрешно ни отвеждат към закуската – ухае мно-о-о-го вкусно на печиво…, да, ето ги чудните кроасани, но да бяха само те! Има плодове, сиренца, кашкавалчета, колбаси, мюсли – как да пропуснеш нещо – по едно време усещам, че не мога да дишам… Добре, че е страхотното италианско кафе с 1-2 папирόси, да предотвратим търкалянето.

В 8 ч. тръгваме – точно по план. В автобуса обсъждаме възможността да спрем във Верона, за да зърнем балкончето на Жулиета. Времето е ограничено, защото в 14 ч. трябва да сме на репетиция, но все пак …?… ура! Спираме! Верона има много приятна атмосфера, харесва ни, почти бегом стигаме до къщата с балкончето, закачаме си листчета с пожелания, правим няколко снимки, забърсваме 2-3 сувенирни магазинчета и отново сме на път.

Балкончето на Жулиета във Верона

Ще си оставим багажа и ще се поспретнем в хотела в Орзивеки – село на 40 км от Кремона, а после – веднага на репетиция. Около 12.30 пристигаме, настаняват ни бързо, преобличаме се за отрицателно време и малко след 13 ч. тръгваме. Обажда се Файт – пианистът на оркестър „Анима“ до преди няколко години и съобщава на Косьо, че в нашето ателие (барокова музика, по-голямата част от оркестъра е в него) царѝ пълен хаос , без повече уточнения. Малко след 14 ч. сме пред Информационния център за регистрация, дават ни материали, карти, упътват ни и тръгваме – ние към църквата „Св. Мария Магдалена“, останалите колеги – според местата си за репетиции. Много е горещо, пухтим и се надяваме в църквата да е прохладничко. След кратко лутане сме вече на линия: ателието е започнало работата си и е пълно! Дали ще има място и за нас? Ха!!! Ето на какво ще свиря! Орган – напълно автентичен, стар, малък – с 4 октавна клавиатура и с педалиера (колко неудобно!). Запознавам се с Файт, за когото съм слушала много от колегите – много симпатичен германец, строен пред органа и според мене толкова стреснат от него, колкото и аз. Ето и диригентката ни, Ана, за която предварително сме се настроили, че ще е върло амбициозна и ще ни стъжни живота, но представите ни за това, какво ни очаква, са бледи в сравнение с реалността! Пред оркестъра стои младо, крехко създание с очилца и страшно сериозно изражение – лелееее! Тези, които са дошли навреме, са също млади, изглеждат енергични и сигурно са много добри. Ана експедитивно ни разпределя всред съставения вече оркестър, като запраща Еленка и Бистра някъде при втори цигулки, а те свирят първи. Говори бързо на английски, изглежда, че всички освен по-голямата част от нас, я разбират… Добре, че е Файт, та да разберем поне, че първо ще се свири Концертът от Вивалди! Без предисловия започва. Аз не участвам във Вивалди, там свири Файт и това ми е добре дошло. Но уви, твърде за кратко. След няколко минути започване, изсвирване на 4 такта и спиране от Ана за продължителни, емоционални и неразбираеми обяснения, сменяме композитора. Ужас! Започваме Корели от някъде, където и да е това. Озъртаме се като мишоци в брашно в искрено учудване какво точно ни се случва… Най-после разбираме, че сме започнали от средата на Кончерто гросото – свирим Ларгото в много интересно темпо – в училище на времето ни учеха, че Largo означава бавно, широко и протяжно, а това мило момиче размахва енергично ръчички, наподобявайки валсов ритъм, но даже не английски! На всичкото отгоре разделя оркестъра на две групи – лява и дясна, заради изобилието от втори цигулари – един път ще свирят тези отдясно, един път – тези отляво, но виолите и челите, както и Бистра и Елена – всеки път. Продължават спирките през 4 такта и при всяко ново изсвирване темпото се забързва – да няма разтакаване може би? По едно време един виолист пред Герганчето, явно след доста дълго умуване не издържа и задава въпроса: „Ама това все пак не е ли Ларго?“ Добре, че човекът се осмелява, иначе има опасност да останем с убеждението, че ние не сме наред! А какъв жест има това момиче! А колко устремено се засилва ту наляво, ту надясно! Ще литне всеки момент! Чудя се дали да я гледам или да свиря – на органчето няма нищо подобно на огледало, изцяло съм с гръб към нея. Постепенно осъзнавам, че така май е по-добре, защото движенията на ръцете ѝ, наподобяващи усукване на въже, трепет на пеперудени крила и други неидентифицируеми форми, по-скоро объркват. А най-загадъчното е, че след като ни спре за някакво обяснение, вместо да изсвирим това, което току-що е казала, минаваме на друг пасаж… Голяма шашма! Няма да разказвам за бързата част а‘ла бреве, в която има движение основно в половини и цели ноти, като половините са като шестнадесетини, а целите ноти – като осмини! Добре, че не е много дълго – след като прескачаме няколко пъти тук-там из нотите, отново се връща на Вивалди – Файт е на ред, а аз ще си почивам и ще се наслаждавам на опитите всички оркестранти да се съберат заедно! Опитът на Ана да ни убеди да се редуваме – той да свири с половината оркестър, аз с другата половина – се проваля в зародиш поради моя усмихнат, но енергичен отказ (не съм виждала нито една нота от този концерт, няма да се излагам, я!).

Олтарът на „Св. Мария Магдалена“

Колко приятно е да чуеш, че часът е 17! Край на репетицията. На другия ден в 9 отново. Помолвам Файт да ѝ предаде (между другото, момичето говори идеално освен английски, също и италиански и немски езици) за утре на сутрешната репетиция да се свири Корели, а следобед – Вивалди, защото нашата групичка има намерение да отсъства следобед, за да разгледа Милано.

Вече почиваме, минаваме през голямата катедрала към центъра, намираме си кафененце и най-после сядаме да пием фантастично кафе – за италианците нормалното кафе е половин малка кафена чашка, а дългото – цяла малка кафена чашка.

Ето такава е големината на чашките за кафе в Италия. 🙂

В 18 ч. колегите си оставят инструментите в автобуса, преобличаме се за концерта и коктейла за официалното откриване и след малка разходка в 19.30 ч. влизаме в катедралата да слушаме. Два оркестъра свирят, на нас ни прави силно впечатление солистката на норвежкия оркестър, която свири на национален инструмент, наподобяващ цигулката по форма, но по-голям, с подгласници и по тембър нещо по средата между гъдулка и виола. Излизаме преди края на концерта, пропускаме Бетовен, но се зареждаме за коктейла, за съжаление там още не пускат, макар че всичко е подредено. Има и други като нас, които са пренебрегнали духовната в полза на материалната храна и си висим не много търпеливо, защото автобусът ни ще ни вземе в 21.50 – има нещо мистериозно, наречено „шайба“, което е водещо при определянето на програмата за извозване (не слагам кавички) за всеки ден и което твърдят, било инструментът за отчитане на работното време на шофьорите. Като по-глуповата, не мога да обясня повече за тази шайба, логиката ѝ ми убягва упорито, но това слово се чува най-често при разговорите, особено когато в тях участват Иван и Дико. Та част от нашата група решава да отсвири кухтейла, но ние с Галя, Гери, Мира и Стефка оставаме и не съжаляваме: непосредствено, след като си тръгват колегите, портите се отварят, нападаме и успяваме да опитаме доста лакомства ( колбаси, сирена, кашкавали, пилешки мръвки с вкусен сос, чуден боб, пърженки някакви, зеленчуци)и питиета (червено и бяло вино, вода…). Доволни, побягваме към автобуса, точно навреме сме, жегата не спада. Тръгваме си към хотела, но има нова изненада – през всичките 40 км ни преследва неописуемо силна и натрапчива миризма на оборска тор (така предполагаме). Около хотела ни е още по-страшно – не се диша! Нашият климатик не работи (здравей, Меркурий!) и сме много тъжни – вероятно ще издъхнем или от жега, или от задушаване с вонящ газ! Слава Богу, от рецепцията веднага ни се притичват на помощ и духалото в стаята тръгва. Пием по една бира с Катя, а Гери – водчица, душ и отмъркваме. Лека нощ!

---

Добро утро на 5.06! Между 7 и 7.15 ч. се събираме на закуска, но сме изненадани: малкото предвидени масички са заети без остатък от група младежи. Добре, че и те бързат, та сколасваме да се вместим във времето за закуска и да се събудим с по чаша разкошно кафе. Точно в 9 ч. сме в Кремона, строени за репетицията. Този път има избор – може да свирим на органа или на електрическото пиано, което вчера не работеше, но днес е наред. Диригентчицата пита оркестрантите какво предпочитат: автентичния органов тембър или трансформирания на пианото. Има различни мнения, аз имам грях тук – подработвам колегите да гласуват за пианото по чисто технически причини: пианото си има достатъчно октави, от мястото му се вижда диригентката, силата на звука може да се регулира и да не заглушава оркестъра и на концерта на ателието ще се свири на него – всички ще са свикнали; а и да си призная, за пръв път пипвам орган и не се чувствам сигурна. Много благодаря за гласуването – колежките накланят везните към пианото. Благодарение на Файт въпросът с репетицията на Корели за сутринта е уреден – мерси! Сутрешната репетиция е изцяло на Кончерто гросото на Корели – много активна, без почивка. Този път половината от вчерашните участници отсъстват, но присъстващите започваме да свикваме едни с други и с жестовете на Анна (моля за извинение за неточността в изписването на името ѝ в предишната част – късно видях, че е с двойно „н“). Разбираме, че на вчерашната репетиция тя е искала да се упражнят само някои пасажи, които са по-проблемни – затова е скачала от част на част. Днес пък много подробно ни говори за бароковото звукоизвличане и го демонстрира със своята цигулка, след което го изисква от оркестъра. Успяваме да работим върху цялото кончерто, явно си е разчела времето прецизно. В 12ч. приключваме, бързо глътваме по едно кафе и в 13 ч. тръгваме за Милано по план. Мишо остава в Кремона за репетиция. Пътуваме в шеги, закачки, игра на карти, зарове. Разбираме, че в ателието на Мишо и Калоян виолончелите са намалели спрямо вчера – от 22 днес са били само 18. 🙂

И при това пътуване реализираме около 20 минути закъснение заради задръстване, но към 14.45 пристигаме в столицата на операта и на модата. За няколко минути метрото ни отвежда от паркинга до центъра – първото, което съзираме, е прочутата Катедрала. Колкото и да сме чували и гледали снимки, прякото впечатление е неописуемо – внушителната готическа сграда, уникална със сложната си архитектура, изключително красива, изградена от бял мрамор, Миланската катедрала съдържа елементи от различните стилове, които са били на мода в течение на няколкото столетия, през които Миланската катедрала непрекъснато се изгражда – готика, барок, нео-класика, нео-готика.

След Катедралата намираме съвсем близо Миланската скàла, обикаляме и нея, нямаме време да влезем, само правим снимки, разглеждаме афишите, правим снимка и на Леонардо в градинката срещу Скàлата, насочваме се към централния площад, за да

Паметникът на Леонардо в Милано

потърсим магнити и шотове (имам поръчка). Междувременно сме изпуснали колегите и се движим двете с Герганка. Ставаме свидетели на нещо, което си наричаме „атентат“ – много силен неразпознаваем звук е последван от мигновена поява на двама-трима полицаи и веднага след тях – на полицейска кола – подгонват и прибират човек, а ние чевръстичко се отдалечаваме. Следва посещение почти бегом в няколко магазина за маркови стоки (Mango, Zara и пр…) – търсим подаръчета за племенничета, аз купувам от детската зала на Манго потниче за Яна, Гери не намира… Пак ни се случва меркуриево събитие: в магазина на Zara се насочваме към асансьора, но в последния момент се отказваме да го ползваме по идея на Гери – стълбите са близо… и спира токът! Щяхме да сме в асансьора! В следващия магазин (мисля, на H&M) тя харесва нещо детско, но като виждаме цената, обявена в евро и на същия етикет – в български лева, скоропостижно се отказва да купува оттук. Разхождаме се още малко, напечено и горещо е, а става и време за срещата при автобуса, затова хващаме метрото и около 15 мин. по-рано от уговорения час заставаме в една малка градинка срещу паркинга да пушнем по цигара. О, щастие! Намирам четирилистна детелинка! Посвещавам я на моето момче, разбира се. Благодаря!

След около час сме в Кремона – някои с намерение да послушат вечерния концерт, други (разбирай ние – Гери, Галя, Лили, Катя, Бистра, Еленка, Вела, Мира, Таня) смятаме да опитаме класиката на италианската кухня: спагети, пица, тирамису. Сядаме в ресторантче, което ни препоръчва току-що срещнатият Файт и си поръчваме различни неща, за да опитваме. Против всички чути твърдения, че италианските пици не са по българския вкус, че имат малко плънка, на нас много ни харесва и пицата Капричоза, и спагетите Карбонара, и тирамисуто! Мммммммм! Вкусно! Бирата и винцето много помагат за цялостния положителен завършек на този емоционален и наситен ден. На път към любимото Орзивеки забелязваме, че се движим по непознат терен (не по-малко миризлив от обикновено!). Оказва се, че сме минали през другото „Оризаре“ (цитирам Вела) – Орзинуови – село, което има прекрасно подреден център с множество приветливи заведения, пълни с много-много млади хора в петъчната късна вечер. Ние обаче не вземаме пример от тях, а още при пристигането си в хотела тутакси се изкъпваме и заемаме водоравна позиция. Лека нощ! 🙂

---

Вече е 6.06 – времето лети. Днес ни предстоят две сценични изяви: всяко от ателиетата ще концертира пред публика (вход свободен), а вечерта е концертът „Празник на Европа“ – всеки оркестър има участие за не повече от 20 минути на открита сцена в центъра на Кремона. Единствено в този ден ще имаме няколко часа самостоятелна програма, когато мислим да посетим Музея на цигулката и да се разходим из Кремона с надеждата да намерим отворени магазини за музикални инструменти и сувенири. Носим си официални дрехи за концертите, които заедно с инструментите ще можем да оставим на съхранение в информационния център.

След закуската, в 8.30 автобусът влиза в града, а той е неузнаваем: няколкото централни площади и улици като по чудо са превърнати в огромен открит пазар с всякакви стоки. Някои от колегите веднага се приготвят за концертите на ателиетата си, които са сутринта, нашето ателие единствено е в ранния следобед, затова се отдаваме на свободната си програма. Първо правим шеметна обиколка на пазара, докато стане 10 ч. – тогава отварят Музея на цигулката, който се намира в Palazzo dell’Arte /”Дворецът на изкуството”/ в Кремона – сграда, построена през 40-те години на миналия век, която е била реставрирана специално за целите на новия музей през 2013 г. След като си набелязваме нещица за купуване, точно в 10 сме пред Музея.

Пред Музея на цигулката

За 7Е входна такса (преференциална е за участниците във фестивала) получаваме слушалка – гид на английски или италиански език и потъваме сред магията на най-великите лютиери на света. Фондовете на Музея на цигулката разполагат със значителна колекция от цигулки от 17в. и 18в., както и с инструменти от съвременността. Сред тях са победителите от последните тринадесет издания на конкурса за изработка на цигулки, който се провежда на всеки три години в Кремона. Освен това, в музея са предвидени зали, посветени на произхода на цигулката, дизайна, формите и инструментите от ателието на Страдивари. През цялото време звучи музика – носи се от специално обособено пространство, където може да се влезе и да се слуша неограничено. Разглеждаме с интерес чудесно подредената експозиция от струнни инструменти, изработени от Амати, Страдивари и Гуарнери, на много места си пускаме кратките филмчета, демонстриращи изработването на различните части на цигулката. Герито прави нелегално снимки, докато не ни забелязват. Много сме доволни!

Навън си правим снимки с всички апарати, жегата ни морѝ, но дишайки тежко, плъзваме, за да си купим все пак магнитчета и шотче (аз). О, има нова изненада: пазарът се прибира, почти всички сергии за скрити вече и който купил – купил! Май само Галя се е сдобила с хубави и евтини чаршафи. Ние си вземаме сувенирчета във форма на цигулка, магнити от Кремона, няма много избор и са скъпички, но нищо.

Богат пазар!

Влизаме за малко в Camera di Commercio Auditorium, където ателието с двадесет и двете виолончели репетира за матинето си. Всъщност се оказва, че тези концерти се предшестват от репетиция.

Времето вече ни притиска, към 12.30 си подбираме вещите от инфоцентъра, пътьом към залата в Palazzo Cittanova сядаме да хапнем пица, аз се преобличам и в 13.45 сме в залата, където също е доста топло. Нашата открита репетиция ще започне с Вивалди,

В Музея на цигулката

диригентката ни е харесала идеята да размества Бистра и Елена и сега отново го прави, не е много ясно защо, но вече сме свикнали. Много ефектно за публиката Анна отново вади цигулката и показва как се свири барокова музика. След репетиция на част от концерта на Вивалди, започваме репетиция на Корели, следва концертно изпълнение последователно на Корели и след това на Вивалди, Еленка и Бистра сноват по сцената, а контрабасистът, който е непосредствено до мене, от време на време с изтерзан вид пита „Какво става сега?“ – явно не успява да схване тайната подредба в главата на Анна. Малко преди 15 ч. концертът ни приключва успешно, последният акорд е изсвирен заедно!

Свободни сме до 19 ч. и разбира се, първо „зареждаме батериите“ с вълшебно кафе и сладолед, след което за последно обикаляме централната част на Кремона. Интересно, много пъти сме минали покрай хубав музикален магазин, а го виждаме чак сега. Герганка си купува колофон за виолата, информираме се за цената на една от изложените виоли, изработена от кремонски майстор от корейски произход – за сведение инструментът струва 13500 евро.

Осигурили подаръчетата, към 18 ч. сме пред инфоцентъра, слушаме оркестрите, които репетират за вечерния концерт на открито и си чакаме реда чинно, но ни преместват да се упражняваме в една стая, за съжаление без пиано и аз съм нещастна – не мога да си изсвиря пасажите… Карам на сухи тренировки върху масата. 🙂 Файт телефонира с новината, че коктейлът ще започне паралелно по време и място с концерта в двора на общината, което леко променя вечерната ни програма – ще коктейлваме, преди да свирим пък. Така даже е по-добре за нас, да не споменавам, че ни отлагат с едно изпълнение назад и разполагаме с много време. Отлагането има две страни: положителна и отрицателна. Положителната – че попадаме след един доста заспал и скучен оркестър с безинтересна за такъв концерт програма и ще изпъкнем. Отрицателната – точно преди качването ни на сцената задухва приятен ветрец, да ни напомни за родното място. Щипките вършат работа, ако не се налага да се обръщат ноти или ако има някой освен свирещия да го прави. Тази подробност, заедно с факта, че електриката на пианото гръмва непосредствено преди засвирването ни, повишават адреналина, но слава Богу, токът потича, оркестърът се развихря в танцови ритми, вятърът набира скорост – купонът е в кулминацията си. Една от организаторките се смилява над мене (аз свиря с лявата ръка, а с дясната държа нотите, опитвам се да ги защипя неуспешно) и идва да поддържа нотите, благодаря ѝ!

https://www.youtube.com/watch?v=Vcl5F9PFa0Q – линкът към YouTube за вечерното ни участие в концерта

Публиката ни аплодира с възторг, иска още, но ние – не! Хубавите работи свършват бързо! Радваме се много, че са ни харесали, ние пък одобряваме ястията, предложени на коктейла: чудна лазаня, всякакви мезета – млечни и месни, сладкишчета, заслужаващи внимание и естествено, винце. Е, след толкова активен ден вече може да се приберем, автобусът ни идва навреме и си отиваме. Пред хотела е толкова приятно, а и уханието на тор е толкова пренебрежимо малко, че сядаме с Гери, Бистра и Вела да гаврътнем по една водка за разпускане. Един италианец много иска да си общува с нас, подарява ни цветчета джелсомино (жасмин) с надежда да му обърнем внимание, но не го огрява – ние си чатъркаме на нашия си език, той – на неговия и комуникацията замира, още преди да е започнала. Към 1.30 тържествено се отправяме към стаите си, за да поспим много малко преди 6 ч., когато ще ставаме. Приятни сънища!

---

Днес е 7.06. – последният ни ден в Кремона, уви! След ранната закуска натоварваме целия си багаж, защото след матинето веднага ще поемаме обратно. В 7.45 напускаме миризливичкото Орзивеки, шосето е спокойно – ранна неделна утрин. Споменавам го, защото има нещо нередно в придвижването ни – автобусът се движи бавно и сякаш губи мощност…, защо ли? Ние, седящите отзад, нямаме представа какво се случва и не можем да допуснем, че свършва горивото, защото целият вчерашен ден беше на разположение на Иван и Дико – сигурно са заредили (?). Остава да се е разклатила някоя важна система, което е притеснително: първо, ще закъснеем за матинето, а второ, имаме доста път на връщане към родината. Не върви и не върви. Спираме на бензиностанция без ефект, ние и не знаем какво търсим, шофьорите си траят, мислим, че питат за сервиз. След малко сме на следващата бензиностанция, където с изненада забелязваме, че дизеловият маркуч е мушнат в нашия резервоар ! Ха-хаа! Горивото било, значи! Да се чудиш, да се маеш! Следва лудешко препускане до Кремона, а най-хубавото е, че Иван ни спира почти в залата – навреме сме, супер!

Зареждаме се да слушаме колегите – швейцарски (да призная, не съм сигурна швейцарци ли бяха или немци…) симфоничен оркестър. Идва и нашият ред. Пак има проблем с пианото, защото наблизо няма контакт – все пак много експедитивно организаторите се справят и пускат ток. Тъкмо ще започнем и ни спират по друга причина – щяла да минава процесия и за да не се смесят звуци, ще почакаме няколко минути. Отново ни обявяват и този път започваме – Мира прочита на италиански, извинявайки се за несъвършеното му владеене, програмата на „Бай Ганьо“, пита искат ли и на английски, разбира се, че искат, тя разказва и на английски перипетиите на героите и когато изсвирваме пиесата, тя очевидно много се харесва. На един дъх изстрелваме „Токата“ от Петър Христосков ( пианото за малко да се стовари от нежната си поставка 🙂 ), с което отново предизвикваме радост и възторг, а „Ръченица“ на Добри Христов, предложена като бонус, довършва хубавите впечатления у публиката. Подкокоросани от Вела, която се дере от все сърце с викове „Браво!“, и други слушатели се провикват не толкова смело, но ние ги чуваме и мед ни капе на сърцата! Веднага след като излизаме от залата, ни причакват мили и приветливи хора, които споделят, че нашите изпълнения са им допаднали много, питат за авторите и ни издигат до небесата. Диригентката на нашето ателие Анна също се оказва тук, слушала ни е и също е много впечатлена, обяснява на цигуларките как е усетила, че музиката им „идва отвътре“. Правим си снимки с нея, с Файт и се разделяме, защото за съжаление трябва да тръгваме, вземаме си сухата храна за из път, полагаща се по програма и – аванти! Пътуваме към Триест и изкушени от красотата на Адриатика, спираме малко преди града, правим снимки на внушителния изглед, а после за малко и в самия Триест, но далече от центъра. За половин час правим кръгче около яхтеното пристанище, пием по едно бързо кафе и отново сме на път.

Довиждане, Анна, довиждане, Кремона!

Яхтите на Триест…

https://www.youtube.com/watch?v=Ur6BHyt14cA

…и кабриолетчето ми…

При излизането от Триест се натъкваме отново на задръстване, на което не му се вижда краят. След около час виждаме ужасна картина – изнасят от магистралата изцяло изгорял автобус – това е била причината за задръстването. Дано е нямало жертви! Близо до Венеция спираме за последни покупки на място, препълнено с тъмнички особи от северната ни съседка – стискаме чантите и бързо обрискваме магазина и тоалетните, след което отново впрягаме. В автобуса се отдаваме на обичайните занимания – дрямка с крака върху предните седалки или подпряни на прозорците, изхранване, карти и зарчета и много-много вицове – Мишо и Бистра си подават реплики и ни забавляват безплатно.

Към 22.30 ч. сме в Загреб, в същия хостел от пътуването към Италия. Повтаряме вечерта от преди няколко дни със салата, мезета и питиета, къпем се и докато помиришем възглавниците, сме заспали. Лека!

---

8.06. – ставаме към 6.30 – 7 ч., за да разгледаме Загреб. Към 8 ч. тръгваме на тричасова обиколка из този красив, спокоен, аристократичен град, приветлив към гостите си и много привлекателен. Обменяме си малко евро за местните куни (1 Е = 7,5 куни). На високо място в града се извисява внушителна католическа катедрала. До стария град се стига през живописен пазар, който за малко да ни погълне с изкушенията си. Много странно е разположена малка църква – вървейки по улицата, се попада в нея, прилича на тунел, но пространството е организирано с олтар и пейки, местните хора, минавайки, се помолват и продължават пътя си.

Олтарът на малката църква в тунела

Движим се след група азиатци и се озоваваме на площад с друга църква с много живописен покрив с гербове – Сан Марко.

Загреб, Сан Марко

Продължаваме по малка уличка надолу с име „Св. Кирил и Методий“ и се оказваме пред друга църква: Св.св. Кирил и Методий – става ми много топло на душата.

Църквата „Св.св.Кирил и Методий“ в Загреб

В края на улица „Св. Кирил и Методий“ се открива панорамен изглед към Загреб – любуваме му се за кратко и тръгваме обратно по други улички – все пак имаме ограничено време. Намираме си нещичко за хапване и сядаме за последното си много хубаво (съвършено като италианското) кафе. В 10.45 сме пред хостела, грабваме багажа и – на автобуса, а той – стремително към Белград. Доспиваме си по пътя, за да съберем сили за разходка и в сръбската столица. В 16.30 сме пред хотел „Бристол“ в Белград – звучи доста аристократично и вероятно преди стотина години е бил един от най-добрите хотели.

Хотел „Бристол“, Белград

Близо е до гарата, зад гърба му е реката и сега разчита на стара слава – подходящ е да ни подготви за нашата, по-източна действителност с овехтелите си мебели и настилки. Но има атмосфера! 🙂 Оказва се, че и тук любимото Меркурио се шегува с нас, слава Богу, без неприятни последици: вместо по трима в стая ще ни настанят в двойни стаи – още по-добре! Даже Катя е най-луксозна – соло в стая с вана! Мигновено захвърляме куфари и чанти, грабваме по една карта и хукваме из Белград. Нашата групичка – Гери, Люси, Стефка, Таня, Мако и аз се насочваме към голямата църква „Св. Сава“, която имала претенциите да надмине по размери „Св. Ал. Невски“. Доста е далече – към 30-40 минути вървим в умерено темпо, заобиколени от големи, масивни и много добре запазени и поддържани стари сгради, но сме много шокирани от гледката на две пак големи, но с по-ново строителство сгради, които са необитаеми, оставени да напомнят за войната с изкорубените си обгорели части от етажи.

Когато пристигаме до „Св. Сава“, разбираме, че всъщност са две църкви с това име – голяма и малка. Строежът им започва едновременно, но докато малката е построена за 70 дни, строежът на голямата е спрян от комунистическата власт и е възобновен през последните години. Сега голямата църква е наистина с внушителни размери, чувстваме се добре, като у дома си, в нея, макар че е на циментова замазка и само с няколко големи икони. Запалваме свещички и отиваме и в малката църква – тя си е изрисувана, готова, много кокетна, работят и двете.

Малката на преден и голямата на заден план църкви „Св. Сава“ в Белград

Купуваме си по нещо дребно и тръгваме обратно– доста имаме да вървим, но двете с Гергана изпускаме групичката и тогава решаваме да стигнем до стария град, макар и отдалечен. Твърдо сме решени да намерим плескавица, което обаче се оказва непосилна задача за нас. Обикаляме из Стария град, срещаме се с Бистра и Лили, те ни упътват за тази част, вкл. и за парка, зад който се виждали двете реки: Сава и Дунав. Кипи доста активен живот, пълно е с хора, които се разхождат в чудната топла вечер. Купуваме си сувенирчета, но плескавица Н-Я-М-А! Не може да бъде! Хиляда заведения и нито едно с този национален специалитет! Накрая си харесваме едно ресторантче с чадърчета, сядаме да хапнем „царско мèсо“, водка, бира – много вкусно, но все пак не е плескавица… Съгласяват се да платим с динари и с евро, за да не търсим бюро за обмяна, но в резултат оставаме с 300 динара, които търсейки как да изхарчим, налитаме на Мира. Като ни разказва как е изяла най-вкусната плескавица на света, завиждаме неблагородно, но вече няма какво да се направи. Мира много бързо урежда да купим 2 магнита вместо за 400, колкото им е цената, за 300 динара, колкото имаме и ни повежда към Дунава сред красиво осветените улици и сгради на града. Край реката в малките кръчмèта и барчета кипи купон от сърце. Въпреки умората тази нощна разходка е много хубава и освежаваща.

Чадърковото ресторантче в Белград

Прибираме се късничко и веднага се изкъпваме и лягаме в стаята, която „аристократично“ мирише на цигари дори на нас, пушачките, но иначе пушенето е забранено 🙂. Да поспим, преди да се завърнем в родината. Лека нощ!

---

9.06. – последен ден от пътуването ни. Защо ли не ми се иска да свършва? Макар че от друга страна се радвам да се прибера у дома… Ще ми липсват колегите, ще ми липсва ежедневното съвместно музициране, нищо, че съм измислен музикант! А циганската ми душа ще си мечтае тайно за ежедневните смешки, веселби, закачки и вицове, които се носят из возилото на колела, за гоненето на зарчета под седалките и за удобното подрусване с крака на прозореца… Между задълженията на родна земя ще се отдам на трепетно очакване на следващото участие на „Анима“ в Норвегия, живот и здраве…

Както споменах и по-рано, Белград е добра подготовка за завръщане от запад на изток. Ето например, закуската в ресторанта ни напомня, че не е нужно винаги сутрин да се пие гъсто ароматично кафе – то може да се замени с топличко мляко, заляло утайката от еспресо машината – чисто кафе за платената закуска изобщо не се предлага (икономия!). Затова пък има избор за храната: или колбасчета с яйца, или хляб с мед и масло, или хляб с кашкавал и някакво саламче. За да се ориентираме обаче какво точно се предлага, трябва да се напрегнем доста – сервитьорът говори уж разбираемия за нас сръбски език много оскъдно – сигурно си мисли, че от само себе си се разбира какво включва закуската, а за чужди езици май не е чувал изобщо. Та ние с Герганчето и Мишо сме първи и разбрали- недоразбрали какво ломоти любезният сервитьор, поръчвайки си т.нар. „континентална закуска“ получаваме ни повече, ни по-малко – филия хляб, едно масълце и едно медче и споменатото по-горе т. нар. „кафе с мляко“ – очакването на нещо соленичко от рода на сиренàта не се оправдава. Чувстваме се много грубо предадени! 🙂 Нищо де, автобусът е пълен с храна – поне няма да се връща всичко у дома…

Към обяд сме на границата – съвсем спокойно минаваме, никакво бавене, показваме си муцуните и личните карти на митничаря и сме си вкъщи. Добре дошли! Още от първия километър на родна земя имаме чувството , че „Странджата“ ще се разпадне – дупките са невъобразими – далѝ сме по някакъв пряк път или просто международният е такъв? Подминаваме столицата без спиране и бързешком достигаме до култовия Български извор. Е, тук вече сме във вихъра си! Питки, кюфтаци, лютеници, каквото няма, това не сме си поръчали! Глааааааааад! Да не повярва човек! Сякаш седмица не сме куснали хапка! Единодушно споделяме, че родното си е най-вкусничко!

Все пак потегляме, защото шайбата не чака. И започва серия от благодарности: Косьо е пръв – благодари почти на всеки от състава поотделно с малки паузи помежду. Следва голямо „мерси“ за него. Равносметката е недвусмислено положителна за всеобща радост. Разбира се, всяка реплика е повод за съответен виц, поднесен главно от Мишо, а от време на време и от Бистра. Неусетно се намираме на бензиностанция OMV до Търговище – любима спирка. Няколко минути и отново сме на път, вече мирише на море. Финишираме на „Антим I“ малко по-рано от очакваното – в 22 ч. вече сме си у дома, всичко си е, сякаш не сме отсъствали …

Благодаря-благодаря-благодаря за това пътуване с надеждата за следващо подобно!