Ехааа, отново хукваме! Пак в музикалния Ботуш! Турнето ще е в Монтекатини терме – балнеологичен център в Тоскана, която свързваме с безкрайни хълмове, лозови масиви и полета, поръбени с кипариси, с богатите фамилии, вдъхновените художници и великите учени, прославили Флоренция, Пиза, Сиена, Лука… Ще участваме във фестивал на любителски хорове и оркестри.

Този път Меркурий е прав, надяваме се да ни подкрепя. Запознаваме се официално със Станчо – основна фигура – нашият шофьор, когото ще си къткаме, че ни е едничък и ще управлява къщата ни с небезизвестното име:

На 17.07.2017 понеделник – Св. Марина – в 6.35 потегляме от „Антим първи” 22 души, от които 4 мъже – нашият диригент и вдъхновител Георги Зайранов, Мишо, Лазар и шофьорът Станчо.

Нали е ясно, че останалите сме жени, от ‘убави по-‘убави и от млади по-млади.

Сред веселба, закачки, вицове, поднесени основно от Зайранов и Мишо, от време на време с участието на Бистра и Лили, неусетно се намираме на ОМВ – Търговище, разбира се, уважено подобаващо от всички ни – освен тоалетната, кафето на ОМВ е от малкото, които могат да се пият без отвращение. Катето първа ни стряска лекичко, като се озовава за тръгване в автобуса без чантата си. Много чевръсто прави обратен завой и се изстрелва до стола с чантата, добре, че никой не си я е познал!

По същото време се сещам, че съм си забравила хърватските куни, които толкова внимавах да обменя навреме (!!!!!!). Споделям го само със себе си, докато се уверя, че наистина е така, чак не ми се вярва, че може да съм толкова „разсеяна“ (твърде меко казано).

Следващата култова спирка е Български извор, където тутакси преглеждаме заведения и магазинчета, хапваме и пийваме порядъчно, естествено.

На бензиностанцията преди българо-сръбската граница пълним нафта и зачакваме на границата. Не ни бавят много, и българските, и сръбските митничари преглеждат личните карти, вероятно не им се виждаме съмнителни и ни пускат по живо, по здраво. Време е да отворим казиното. Белотаджийките са много бързи в пренареждането и играта започва.

Казино „Странджа“

На едно ОМВ в Сърбия спираме за кратка почивка, пием собствено кафе. Междувременно черпя тайфата с уиски и шоколадчета за здраве и успех на Митето, а малко по-рано Вела пък черпи с бонбони за син-рожденик. Да са ни живи и здрави децата!

Около 21 часа българско (20 часа местно) време, водени от навигацията, преминаваме през циганската махала на Белград под много нисък мост, за малко да го съборим, едва пълзим по твърде стръмна уличка всред притичващи циганета, за да излезем на главен път, автобусът предпочита да се движи назад, но шофьорът го мъчи в обратна посока и накрая с голям зор побеждава. Скоро минаваме покрай хотела, но навигацията казва да заобиколим и пак се нанизваме в малки улички, но този път бързо ни упътват, връщаме се на центр. път и тържествено финишираме пред хотел „Вила фамилия”.

Появява се проблем: вместо по двама искат да ни настанят по трима в стая, но Бистра и Зайранов се закеркенечват и постигаме посочената във ваучера договорка. Още при пристигането фиксирам една тераса най-горе, наподобяваща чардак и си мечтая без особена надежда да сме там и …! …о, късмет! Попадаме с Герито точно там! Супер!

Мечтаната тераса

Ще спим в грамадна стая с двойно легло, но поне широко, ама пък с една завивка 🙂…

Лили и Стефчето се смиляват над нас и ни отстъпват един чаршаф, защото имат повечко.

Вечеряме долу на дворчето на една добре, че кръгла маса, за която се казва „сърце да е широко“ с колегите, храницата още е прясна, всеки иска неговото да се хапне, за да не остава много за носене.

Преди лягане играем с Гери десперада на разкошната тераса, бърборим по телефоните и заспиваме сладко.

18.07.2017, вторник. Закуската е на блок маса, хапваме здраво, да ни държи дълго. В 8.30 потегляме към Любляна. Играем десперада с Корнелия, сега се учи, много е схватлива и в крайна сметка ни бие!

Бой!!!

Близо час ни бавят на сърбохърватската граница заради сръбски автобуси пред нас – проверяват ги дълго. Времето е слънчево и става все по-горещо. Правим няколко спирки по пътя на бензиностанции, в Хърватия тоалетната е платена – 30 цента. Може да се пазарува с евро и с карта. На хърватско-словенската граница минаваме бързо.

В Любляна сме към 17 часа, след няколко обиколки паркираме до центъра. По-сериозните и ентусиазирани (Мишо, Зайранов, Лазар, Диди…) тръгват пеша по стръмен, но прясно асфалтиран баир към замък, обграден с парк. Останалите правим бръснещ полет по Драконовия и Тройния мост, купуваме подарък за Мако (утре има РД), хапваме сладолед.

Решаваме с Гери да изпълним програма максимум: качваме се с фуникулар до замъка, правим снимки, а надолу пеша сме почти бегом и пристигаме при автобуса на секундата, даже имаме време и за по цигарка.

Фуникулар Любляна

След 15-20 мин. сме пред люблянското хотелче, то е в спортен комплекс, с невъобразимо малки, но напълно оборудвани стаи-кутийки (няма снимка, защото стаята е толкова малка, че не може да се фокусира
), ние с Гери и Зайранов с Лазар сме на най-горния етаж. Веднага изпадаме в безрезултатно търсене на местенце за обща вечеря и пийка, но освен заведението към хотела НЯМА нищо подходящо. Разхождайки се със Зайранов, попадаме на затворено комплексче от частни или за почивка къщенца, съвършено организирани като пространство в подножието на малко хълмче. Зайранов отива до Лидл (срещу нас) за биричка, ние се наместваме на външните масички с по чашка питие от „нашето си” и си поръчваме нещо безалкохолно, за да не ни изгонят. Всъщност много услужливо сервитьорчето ни организира дълга маса с много столове и вечерта е спасена. Любезността на келнера заплащаме с два сока повече, но халал да му са. Към 23 часа сме в кутийката си, изкъпваме се и най-после хапваме пастет и топено сиренце с оризовки, следва малко ужасно неуспешна десперада и сън.

Любезно настанени

19.07.2017 сряда – отново закусваме на блок маса, кафето наподобява италианското и влиза в закуската за разлика от Белград, където беше платено и бълвочесто. В 8.30 потегляме към Монтекатини. Пускам идеята да посетим Пиза, преди да се установим (искаме да видим максимално много неща за времето, с което разполагаме и което си е ограничено), но не се приема по неясни за мене съображения на шофьора (вчера от 8.30 сме на път до 20 часа, а днес защо не може да пропътуваме подобно време, ми се струва загадъчно). Както и да е… Спи ми се и отказвам десперадата, но Гери и Корнелия са надъхани и упорито си упражняват късмета. В същото време Бистра, Вела, Елена и Сева жулят карти. От време на време Мишо и Зайранов застават в средата на автобуса и пускат по един залп вицове, аз чула – недочула – се смея, защото знам, че трябва да е МНОГО смешно. После, когато ги повтарят, се възторгвам с непринуден свеж ентусиазъм.

Към края на играта Корнелия иска да натупа Герито, на която ѝ върви като на бясно куче и има голяма вероятност да победи.

Неочаквано спираме на магистралата – връщаме се на заден ход, за да се включим в много живописен планинско-тоскански път. Станчо се справя нестандартно с маневрата… Спираме за тоалетна по пътчето, където за водата има 2 педала – „газ – спирачка” по думите на Мишо 🙂. Към 16.30 се озоваваме в лелеяното Монтекатини Терме. Хотел „Иноченти” е на миниатюрна уличка и въпреки че Станчо е факир по маневри в малките пространства, няма начин да се справи с тази, затова заприщваме за малко пътя на перпендикулярната улица и се изнасяме до хотела.

Пред хотел „Иноченти“

Моментално се хвърляме в „басейна” с Гери, после идва и Галя, останалите подават муцунки от разни прозорчета на хотела, гледащи към вътрешния двор и се готвят за репетиция. Този вътрешен двор е съкровище: освен басейн, има маси, столове, шезлонги, става и за репетиционна, и за плаж, и за любимите ни вечерни събирушки на по чашка.

Дворът – съкровище

Голяяяям басейн

Вечерна събирушка – класика

Репетицията е без пиано на дворчето, Вела и Валя отиват за допълнение към подаръка на Мако за РД и се присъединявам към тях. Много приятна е атмосферата в курортното Монтекатини, обикаляме малко, намираме подаръче и в 19 часа сме посадени за вечеря сред голяма гюрултия от подобни нам участници във фестивала. Чакаме мноооооооооооооого дълго да ни сервират, но щастливо попаднали до отваряема врата, излизаме да пушим с малко водчица. Оказва се, че вратата излиза на съседна улица, заключваме се, зоркото око Елена ни отключва и най-после ни сервират: пастата с доматен сос, напълно достатъчна за нахранване, всъщност е само предястие, после – телешки задушени пържолки с пържени картофи, много вкусно всичко и десерт – нещо сиропирано козуначено и кремче – ако ни хранят все така, ще се върнем топчести.

Веднага след вечеря с Корнелия и Станчо бягаме към автобуса, паркиран на около 20 мин. път, за забравени вещи: подаръкът на Мако, шапките на Валя, Мишо и Люси, водѝ за Галя и още някой, моята риза, маратонките на Корнелия… Разбира се, че забравяме шапката на Люси и се връщаме от средата на пътя, за да се присъединим към празника на Мако, която е надонесла безброй прекрасни почерпушки. Веселбата продължава до късничко, накрая уморени, се хоризонтираме, че ни чака важен ден.

20.07.2017. Четвъртък е денят на седмичния пазар. Рано-рано отиваме, още е спокойно, сергиите тъкмо се подреждат: китайски стоки, втора употреба, малко хубави неща, снабдявам се с клинче за 2 евро. Скоро обаче става порядъчна лудница, а и ние трябва да тръгваме за репетиция. Тя е в прекрасната зала Реджина в началото на парка, добре свирим. Големите инструменти остават там, за да не се разнасят в горещото.

Репетиция

Веднага след репетицията тръгваме за Пиза с автобуса, около 50 – 52 км. Кулата се вижда още при влизането в града. Дълго търсим безплатен или поне евтин паркинг. Станчо много иска също да дойде до кулата, но няма да може, защото се налага да спре доста далеч.

Негри с рекламни чадъри ни обграждат отвсякъде, пазарят се – от 7 на 4 евро, няколко чадъра се появяват в групата, подходящи са за силното слънце, което ни препича.

Бързо минаваме през безбройните сергии със сувенири, за да стигнем до кулата, щракаме с апарати и телефони, подпираме кулата да не падне… Успяваме да влезем в катедралата и баптистериума. Не можем да се качим на кулата – чак в 16.45 има час, за нас е късно, трябва да се приберем за участието си вечерта. Купуваме сувенирчета и си тръгваме. Някои много експедитивно се топваме в басейна за релакс, вечеряме и поемаме към залата, за да си изсвирим свирнята.

Концертът започва в 21 часа, ние сме първи и затова сме пред портите половин час по-рано.

Заключено е, отговорниците влизат, но отключват едва 15 мин. преди концерта. Докато чакаме, се срещаме с българка – майка на дете – участник в концерта. Омъжена за южноафриканец, от Пловдив е, просълзява се от контакта, а детето (Наталия) е много хубаво, знае български, възпитано.

Концертът ще започне всеки момент, залата е сауна, зад червената завеса зад сцената не се диша. Излизаме по план точно в 21.00. При мене няма светлина, сгънала съм си повече от необходимото нотите и някои неща свиря полунаизуст ужасно лошо. Вероятно не се е забелязало много, защото публиката избухва в бурни овации.

…ииии КОНЦЕРТЪТ…

След нас пеят и три хора: деца от Румъния, южноафриканчета (много живописни и увличащи с ентусиазма си), ученици от Израел (много професионално, съвършено изпълнение). Успокоени, че участието е минало, се отдаваме с наслада на събирушката край басейна, бъбрим до 1:30 часа.

Живописните южноафриканчета

21.07.2017, петък. Днес сме в Сиена. Два часа пътуваме с автобуса (частично по магистрала). 130 Е за паркинг. Имаме само около 2,5 – 3 часа на разположение. Някои влизаме само в катедралата (4 Е), някои и в баптистерията, и на кулата (13 Е). Голяма красота!

Площадът – мида е много напечен, затова за кратко го разглеждаме и тръгваме.

Разбира се, и тук не минаваме без сувенири. Настроението на всички ни е помрачено от неприятна случка: Мишо и Валя си купуват билети от по 13 Е за по-дългото разглеждане, но пише „1Е” и не им ги признават – възмутени сме!!! Съчувстваме им, но уви, безсилни!

„Величественият площад Кампо, сърцето на Сиена – грамадни дворци, високи кули, средновековни сгради“ – по думите на Диди

Площад Кампо в Сиена

„Една от най-красивите катедрали в Италия е тази в Сиена. Тук има статуи на Микеланджело, изключителен амвон, великолепни фрески, невероятни картини и скулптури. Катедралата е проектирана и построена в периода от 1215 година до 1263 година на мястото на по-ранна сграда. Катедралата има формата на латински кръст, с леко изпъкнал трансепт; катедралата има купол и камбанария. Куполът се намира на осмоъгълна основа с колони. Куполният връх е добавен от Джовани Лоренцо Бернини.“ – пише Диди.

Катедралата в Сиена, а отпред?

Намираме се из Сиена по групички, всички прегрели, леко тръгваме по обратния път. Пием кафенце, хапваме пица в едно крайпътно барче (Гери скандализира публиката с искането за кетчуп и майонеза), тоалетна… и – марш към автобуса в 13.55часа, а в 14.03часа сме на паркинга за обратен курс.

Подреждат ни П-образно , до нас са поляците, които ни пречат, развявайки огромния си байрак точно отпред. Участието днес е по около 4 мин. за всеки състав и трябва да е от 8 участници (по регламент), но само ние спазваме бройката (много добре излиза), останалите пеят и свирят в пълен състав. Изслушваме и колегите от хор „Арс музика” и полека-лека се изнизваме един по един. Елена, Вела, Гери, Диди, Галя, Лили и аз тръгваме към Монтекатини Алто – старото градче, което е на хълм над Монтекатини Терме. Пътуването е с фуникуларче, на отиване сядаме вътре, без да съобразим, че има много по-приятна външна платформа, но на връщане се поправяме.

Горе е прекрасно, вървим с Елена и Галя нагоре до църквата, правим снимки.

Връщайки се на едно много уютно и приятно централно площадче, заварваме Диди, Гери, Лили, Вела кацнали на коктейлчета (аперол шприц, а Гери – фрути шприц). Веднага поръчваме и ние. Чудно!

Последен поглед отвисоко, преди да потеглим обратно с минивлакчето.

Малко късно се появяваме на вечеря, но благодарение на колегите вечерята ни чака, отново е много вкусно, после пак излизаме на двора за вечерен разбор на чашка.

22.07.2017, събота. Това е денят на Флоренция. Този път сме с влак, на гарата във Флоренция ни чака екскурзоводката – това е перничанка Алекс – много надъхана и уморителна в старанието си да изговори максимално количество думи за единица време. Три часа ни развежда из Флоренция – по улички, площади, църкви. Успяваме да съзрем река Арно,

Базиликата Санта Мария Новела, Понте векио с безбройните бижутерии.

Давид, Нептун в ремонт.

Палацо векио, естествено, катедралата Санта Мария дел Фиоре,

улици, красиви сгради…

Ядем сладоледи, Алекс ни препоръчва кафененце за релакс…

…преди да продължим към следващия етап: галерия Уфици – това не може да се разкаже, нито да се покаже на снимки, освен това трябват дни и седмици, за да се осмисли, но имаме късмета да ни води пак българин – Славомир – много целенасочено ни спира само при големите майстори – Микеланджело, Рафаело, Леонардо, Караваджо, Ботичели…Разказва любопитни истории за историята, авторите и картините с великолепно чувство за хумор, много спокойно, като например историята за съперничеството между Сиена и Флоренция, решено в полза на Флоренция благодарение на подложения на глад от хитрите флорентинци петел.

Междувременно Гери, Лазар и Зайранов вместо Уфици избират да разгледат двореца Пити

Препълнени с впечатления, вземаме и оттук сувенирчета, бързо се придвижваме до гарата, тренчето тръгва навреме, но пътьом закъснява, чакайки някаква връзка. На една от гарите госпожица с дръпнати очи много разтревожено се мята из вагона, очевидно търсейки забравен или „познат” от някого багаж. Друга, европеидна, минава, оставяйки на всяка седалка бележка със сърцераздирателна история за три деца, липса на дом и работа… Веднага след нея, за да не се засичат, минава наше Гери с друга бележка, още по-драматична: „I’m poor lady – violist. Help me!“ И тя не среща разбиране!

В Монтекатини сме в 19.15, по-голямата част от групата потъва някъде, оказва се, че в супермаркет за храна и подаръчета. С Гери се изстрелваме директно в хотела, аз – петминутка в басейна, Гери с обелена кожа на крак – в банята. Чак към 20 часа се замъкваме на вечеря. След това никой не мръдва никъде, въпреки намеренията за изкачване на Монтекатини Алто – явно сме доста изморени и препълнени. Дълго си бърборим за довиждане край басейна. Събираме багажа и поспиваме малко – 4-5 часа…

23.07.2017, неделя. A’rivederci, Монтекатини! В 8.20 потегляме към Загреб. Предстои чистка на храната: имаме топено сирене, пастет, кроасани, соленки, бисквити, фъстъци и др. Отначало спим, да си довършим сънеца, веднага след това хапваме сутрешните сандвичи и после се започва: Гери се разхожда из целия автобус с два вида бисквити и едва успява да ги пласира, малко след нея Диди я последва със соленки, но „не среща разбиране”. Пътуваме сравнително бавно, трафикът е активен, спираме често, защото ни е широко около врата, не бързаме, нямаме задачи тази вечер. Ще отседнем в „Томиславов дом” край Загреб, на картинка изглежда добре, има басейн, сауна, фитнес… Ще сме по трима в стая.

Загреб – добре, Томиславов дом обаче е на 12 км над града, достига се по М Н О Г О тесен и стръмен планински път, който е пълен с отбивки за пропускане на колоната. Тези 12 км приличат на 120, страшни завои, урви от едната страна, Станчо е подложен на сериозно изпитание. Най-после сме горе, слава Богу, цели! На един от завоите задното колело увиснало в пропастта и по чудо сме се спасили от търкаляне сред хърватската Мечка планина, само седящите на предните седалки са били в течение на драматичното ни превозване, ние отзад живот сме си живели и слава Богу!

Хотелът е хубав, чисто, любезни, веднага (около 20 часа) опъваме трапезата, няма ги само Зайранов и Лазар – отишли до телевизионната кула „набързо”. Щом се прибират, Зайранов пуска мухата да влезем за половин час в басейна, дават ни разрешение, моментално напускаме отрупаната маса и след три минути сме строени с банските пред много приятен закрит басейн, водата е приятно леко топличка. Ние сме: Гери, Галя, Корнелия, Лазар, Зайранов и аз. Пличкаме се с удоволствие, играем с големи надувни топки, радост!

За съжаление аз сритвам невидимо стъпало с коляното си жестоко и независимо от това, че го държа на джакузито, ме боли безнадеждно. Къпем се и отиваме да си довършим прекъснатата хапка и пийка, другите вече за раздигнали и се оттеглят, а Гери, Жоро, Лили и аз излизаме с по чашка и цигара пред хотела, но за кратко, защото сме изтощени, а и е доста прохладно.

24.07.2017, вторник. В 7.00 трябва да тръгнем по обратния път с многото завои, при това надолу. Молим се за здрави нерви шофьорски и за също толкова здрави спирачки. На тръгване в автобуса някой се сеща, че не си е върнал картата – ключ на рецепцията. Още няколко подобни сме, но нашите карти (моята и на Гери) трябва да са у мене (тя ми ги била дала в асансьора на слизане), не ги намирам, а съм сигурна, че не съм ги връщала, викам няколко пъти да ме изчакат, но явно не ме чуват напред и автобусът тръгва неочаквано бързо. В този миг решавам, че няма да търся повече, но Корнелия съобщава, че има големи глоби за невърнати карти и подновявам търсенето в движение (добре, че теренът налага да е бавно), този път успешно – разбира се, картите са в джобчето, в което съм проверила вече около 8 пъти, Зайранов жертвоготовно изхвърча нагоре по баира (добре, че го прави, защото със снощното коляно сигурно бих забавила тръгването до към обяд), аз умирам от срам, но това е, уви, доскоро се мислех за съвършена, пък то какво се оказа… Пътуването до Загреб е успешно и на първия знак „STOP“ има бурни аплодисменти за нашия спасител Станчо.

Поемаме бодро към Плитвичките езера. Има 2 входа, първият, по който се достига от Загреб, е № 1. Ние сме на № 2. Опашката е стряскащо дълга, но върви бързо, работят няколко каси. Възрастни – 180 куни (ако е група от мин. 15 души и е направена предварително резервация онлайн, е 160 куни).

Около 5 – 10 минути се върви пеша, след което има следните варианти:

1. Автобусно влакче до най-горното езеро, оттам връщане пеша, минавайки през всички езера и водопади. Върви се по меки и прашни пътеки и по дървени скари (около 1,5 часа). Много красиви гледки.

2. Корабче ( 50 души капацитет) до отсрещния бряг на долното езеро (3-4 мин.) и оттам – два варианта:

а) пеша (1,5 часа) нагоре по всички езера и водопади и връщане с автобусно влакче до входа (това е маршрутът от вариант 1 в обратна посока).

б) корабче (100 души капацитет) по езерото около 20 мин., един водопад се вижда, следва 20 мин. пеша по равно, после 20 мин. пеша по нанагорнище, през цялото време се виждат красиви езера и водопади. Следва автобусно влакче за около 10 мин. до входа.

8 души избираме вариант „2а”, останалите – „1б“.

Охраната е много бдителна, въпреки че не проверяват всички билети (проверяват ги при качването на голямото корабче) – Жоро Зайранов се спуска в едно дере, за да прави снимки, излизайки от дървените пътеки, но мигновено изниква младеж, който му иска билета и прави забележка, че не е разрешено отклоняването.

Риби и… хора на Плитвичките езера

Много е красиво, заслужава си да се направи по-голяма разходка, иска ни се да направим и вариант „б“, но няма време, хвърляме се в автобусното влакче като лъвове и лъвици, защото има огромно количество народ, който иска да се натъпче целокупно вътре.

Казваме довиждане на Плитвичките езера и си тръгваме по живо – по здраво с надеждата да дойдем някога пак.

На връщане отново имаме нощувка в Белград във Вила Фемили, всеки си знае стаята, довършваме последните хранителни запаси, които както обикновено, са нескончаеми. На следващата сутрин – 25.07. си тръгваме към родината, спирките са същите – Български извор (отдавна не сме пазарували, затова уважаваме местните магазини), ОМВ Търговище и вечерта всеки си е в собствено легло. Чао, колеги!

С благодарност към всички участници за перфектната организация и прекрасното пътуване

Св. Димитрова (т.нар. Зарче) 🙂