ДО КРЕМОНА И НАЗАД – Пътепис за участието на камерен оркестър „Анима“ – Варна в Десети фестивал на европейските любителски оркестри в град Кремона, Италия
Алюзията с пътеписа на Щастливеца хрумна не на мене, а на някого от колегите от оркестъра, но от момента в който го чух, не мога да съчиня по-подходящо заглавие. Каквото и да било сравнение по отношение на художествените качества между „До Чикаго и назад“ и това скромно писание е немислимо, разбира се. Целта е да да си припомним, което сме забравили, да преживеем отново чудесните моменти заедно и да се позабавляваме. Приемам всякакви допълнения, които ще включвам своевременно.
И така, идва заветната дата 1.06.2015, понеделник, наближава 21.30 ч., когато трябва да се съберем на ул. „Антим Първи“ за тръгване. Около 20 ч. ми се обажда нашата пътеводна звезда – г-н Кукушев – с очакваната вест, че началният час се измества за 22.30. Казвам очаквана, защото като силно изкушена от астрологията, съм убедена, че ретроградният Меркурий, който ще е в тази си фаза по време на цялото ни пътуване, със сигурност ще ни поднася сюрпризи, свързани със самото пътуване, със средствата за комуникация – транспортните средства, телефоните, компютрите и пр. Но се успокоявам, че отложеният старт е добро начало, за да се изразходи в известна степен ретроградната енергия на симпатичната, подвижна и шегаджийска малка планетка.
Е, вече е 22.20, тръгваме със съпруга ми от къщи – аз съм с раницата си и с една грамадна според разбиранията ми чанта с храна и вода вътре. Виждаме групата, разположена нашироко до оградата на Историческия музей, но нещо леко ме смущава – че имам проблем със зрението, имам, но ми се струва невероятно куфарите и допълнителните чанти, торби и пр. помощни принадлежности (без инструментите!) да са около 9 пъти повече от присъстващите. Приближавайки се, разбирам, че впечатлението за изобилие не е от моите очи, а самата действителност. 🙂 Наистина за първи път ще пътувам с оркестъра, слушала съм легенди за предишните негови подобни пътешествия и сега се убеждавам, че нищо не е било преувеличено. Когато са ме видели, някои от колегите май са си помислили, че съм си забравила багажа… Настроението е превъзходно, всички очи са обърнати към кръстовището в очакване на автобуса, който всъщност се забавя малко повече от предвиденото, но Меркурий си знае работата.
Ето го! Синичък, големичък, с името на фирмата по цялото му протежение: „Странджа“. Започва трескаво товарене на багаж в багажниците и паралелно заемане на местата в автобуса – важно е да се отбележи, че автобусът притежава три пъти повече седалки, отколкото сме ние и всеки ще разполага поне със собствена двойна седалка. Винаги при автобусни пътувания съм ставала свидетел на желанието на болшинството пътници да са в предната част на возилото. Тук обаче имам други инструкции от доверени, вече опитни пътували оркестранти: търсим място в задната половина – там е по-весело. Аз естествено, докато се окопитя, всички са се качили. Добре, че имам агент – Гери, която ми е запазила седалката до нейната – както трябва, в задната част на автобуса. Сбогуваме се набързо с близките си и потегляме стремително – доста път ни чака.
Докато успеем да си разменим по няколко реплики кой как се е приготвил за пътуването, какво носи и пр., „Странджата“ спира – това е малка бензиностанция в Аксаково, има и няколко паркирани автобуса. Хм! Какво ли ще правим? Двамата шофьори Иван и Дико започват да пълнят багажниците с 10-12 литрови прозрачни пластмасови туби (като от минерална вода), пълни с жълта течност, досущ като олио – по-късно разбираме, че това е дизел (мислим, че е забранено да се пренася гориво в пластмасови съдове, но то било по-скоро за бензина, защото имало по-голяма опасност от възпламеняване). Е, най-сетне тръгваме… След още малко шеги и закачки, след около 45-50 вица с разнообразна тематика, разказани от Мишо, един по един се умълчаване и се наместваме в хоризонтално положение, готови за сън. Всички си носят одеалца и възглавнички (когато ми разказваха преди пътуването, не вярвах…). Придремваме кротко, събуждани през около 2 часа, когато спираме за тоалетна. Но при тези спирания, макар и сънени, забелязваме напрегнатите погледи, сподавените реплики и нервни движения на шофьорите, което ни подсказва, че при неизменната за всяка спирка ревизия на автобуса намират нещо доста обезпокоително, нищо, че не си го признават.
Вече е съмнало на 2.06., вторник. В 8 ч. минаваме българо-сръбската граница а‘ла минут – строени в редичка, пеша си показваме личните карти на митничаря и сме готови за път, но тревогата на шофьорите става все по-очевидна и заразява и нас. Разбираме, че има изтичане на масло, макар че автобусът е бил на ремонт преди пътуването ни. Разглобяват най-задните две седалки (на Мишо и Галя), ровят нещо под тях… Продължаваме пътя си пак със спирки начесто, докато вече в Белград в следобеден час, в работен ден тръгваме от сервиз на сервиз, кръстосваме няколко пъти града, накрая спираме в автобусно депо със сервиз и слава Богу, приемат да направят ремонта с уверението, че е работа за около 15 минути, максимум половин час. Доста е горещо, особено в сравнение с прохладната нощ. Пием си кафетата и водите, които си носим… След половин час започваме да се оглеждаме за „Странджата“…, пак гледаме, вече час…, обикаляме из депото, за да зърнем син цвят, нищо… По едно време Мира се появява запъхтяна с новината, че заварката е направена, но голямата част от времето е била оползотворена от демонтаж и монтаж на съответната система от самите наши шофьори, защото техниците са се съгласили само да извършат поправката. Към 17.30 успяваме да отлепим най-после! Вече спокойни, играем на десперада с Гери, после Бистра, Елена, Вела и Гери на карти, отваряме дисагите, замирисва едно вкусно-вкусно, напълваме тумбаците, лягаме да се гоим и в 22.45 сме в Загреб пред хостел „Ден и нощ“, където е първата ни нощувка. За 30 секунди задръстваме трамвайната линия, за да си вземем багажа. Едно нощно трамвайче търпеливо ни изчаква, но поради притеснението, че го бавим, Бистра се оказва с двата си куфара пред хостела при намерение да си вземе само единия, а Мишо – без нито един. 🙂 Добре, че са широки душѝ. Много добър хостел, любезни домакини, заплюваме си по едно легло – кой горно, кой долно – Анимусите са трима в стая, шофьорите – двама, а Анимите – в една осмица и една шестица.
Белград, пред административната сграда на депото, в началото на очакването на подновения автобус.
Бързо нападаме кухнята и приготвяме обща вечеря с всичките ѝ салтанати – салата, ракия/водка/джин, колбаси, кашкавалчета, сиренца, хлябове – бре, че глад! Междувременно някой изчезва от масата, за да посети банята, после друг и около 24 ч. сме хоризонтирани. Лека нощ!!
Здравейте, бодри музиканти! На 3.06. честит рожден ден, Гери! А, то още 6 часът! Бързо на кафетата! До 7.45, когато трябва да тръгнем с автобуса към Тревизо, има доста време, затова с Гери и Галя хукваме по една от правите улици на Загреб да поразгледаме. Правим си няколко снимки до кръгла сграда, която прилича на галерия, пред Шератон и „Привредна банка“(каквото и да значи), намираме останалите колеги готови за път и в 7.45 сме строени с багажа точно пред Шератон, за да почакаме само 1 час (той, Меркурий, като върви наопаки, леко и по малко пили нервичките на хората). В резултат ще пропуснем намислена спирка в Любляна (Словения), защото имаме резервация за посещение на известната пещера „Постойнска яма“ за 13 ч.
Пред Постойнска яма
Преживяването е изключително: една от най-известните в света, позната на туристите вече близо 2 века, пещерата е оборудвана с малка железница.
На влакчето в Постойнска яма
Час и половина (малко с влакчето, повече пеша) се движим през галерии, тунели и огромни зали (общо 21 км), наслаждавайки се на красивите форми на сталактити, сталагмити и сталактони. Символът на пещерата е сталгмитът Брилянт, защото цялото образувание е бяло и подсиленото осветление създава усещането, че камъкът наистина блести. Много приятен екскурзовод ни информира за историята и размерите на този величествен природен феномен, показва ни символиката на много от фигурите, както и звука, който се получава при почукване с ръка по някои от образуванията. Символът на пещерата е сталагмитът Брилянт, защото цялото образувание е бяло и подсиленото осветление създава усещането, че камъкът наистина блести.
Сталактитът Брилянт
Разказва ни и за това, че пещерата била използвана за много цели в миналото: като склад, скривалище, бункер, а през Втората световна война е използвана от германците и като склад за гориво. Когато горивото се запалва (пещерата гори в продължение на 7 дни), огромна част от пещерните пътеки са унищожени. Гидът ни говори на словенски и се разбираме отлично. Към края на пътешествието има аквариум на тъмно, където живее малко животинче, протей, наречен „човешка рибка“, занимаваща от незапомнени времена фантазията на хората, които вярвали, че това е бебе дракон. То е сляпо и може да живее до 100 години, а да издържи без храна до 10 г. Целогодишно температурата в пещерата е 10°. Пешеходният маршрут е с настилка, която не позволява подхлъзване въпреки влагата. Безкрайно сме благодарни на Стефчето за възхитителната идея и на Лили за навременната резервация!
Излизаме и много бързо събличаме якетата – жега! Обикаляме набързо сувенирните магазинчета, хапваме вкусотийки всеки според предпочитанията си и поемаме към Тревизо. Планът е да пристигнем около 18 ч. и да разгледаме градчето, но нали знаете кого ще спомена пак? Попадаме в задръстване на магистралата – купища тирове сякаш завинаги са застопорени… Пъплейки на пресекулки, пристигаме към 19.30 в “Albergo el giardino” – много спретнато, чисто и гостоприемно хотелче. Настаняваме се в двойни, тройни и четворни стаи и като подгонени хукваме да търсим центъра на Тревизо. Той се оказва отдалечен – с автобус се стига бързо и един ще мине след 4 минути, а пеша, казват, е не по-малко от 20 минути. По-умните от групата си хващат автобуса, а някои решаваме да се раздвижим, денят голям – какво са 20 мин. за нас! 20 – 20, но след 40 мин. енергична стъпка по голо шосе сме изминали 2/3 от разстоянието до мегдана, а започва да се стъмнява, наближава и 21 часът, когато ще поливаме рождения ден на Герганчето, няма и автобус – той е на голям интервал. След много кратко замисляне изяждаме по едно чудно италианско джелато, правим обратен завой и със същата скорост се придвижваме до хотела точно за 21 ч. През целия ни път е пълно с цъфнали магнолии и се носи упойващо ухание. Приготвяме хапка и пийка за купона. Макар че това е хотел и няма кухня за гости, а само ресторант, домакините са много мили и ни разрешават да ползваме за събирушката си вътрешната зала на ресторанта. Благодарим! Не са длъжни изобщо, но са свестни. Малко след нас се прибира част от автобусната група без Еленка и Мира: оказало се, че връщането им с автобус е било компрометирано поради несъвършенства в разписанието ( 🙂 ) и са взели таксѝ, а двечките, споменати по-горе, подобно на нас на тръгване, решили пък да се приберат пеша – идват си заредени по-късничко и чевръсто се включват в празника.
Ееееех! Голям и чудесен ден! Лягаме вече, полунощ е, лека!
Еха, вече е 4.06. – днес е откриването на фестивала и ще участваме в първите репетиции на ателиетата. Моя милост – за първи път. Затова се вълнувам и притеснявам много – неразсвирена (като всички), незнаеща на какво точно ще свиря, особено след като Елена разказва съня си, в който тя се вайка, че ѝ я няма цигулката, а аз – че ми го няма пианото!!! 🙂 Втрещена съм и от темпото, в което се свири Кончерто гросото от Корели – чула съм го непосредствено преди тръгването ни, без да мога да го проследя по ноти, камо ли да изсвиря нещо… Всички ме убеждават колко е приятно това свирене в ателиетата, как няма значение колко си подготвен и че всички идват, за да се наслаждават, но на мене ми пипериже – кой знае колко ми се смеят ( 🙂 )! Ставаме в 6 часа, приготвяме багажа и себе си и носовете ни безпогрешно ни отвеждат към закуската – ухае мно-о-о-го вкусно на печиво…, да, ето ги чудните кроасани, но да бяха само те! Има плодове, сиренца, кашкавалчета, колбаси, мюсли – как да пропуснеш нещо – по едно време усещам, че не мога да дишам… Добре, че е страхотното италианско кафе с 1-2 папирόси, да предотвратим търкалянето.
В 8 ч. тръгваме – точно по план. В автобуса обсъждаме възможността да спрем във Верона, за да зърнем балкончето на Жулиета. Времето е ограничено, защото в 14 ч. трябва да сме на репетиция, но все пак …?… ура! Спираме! Верона има много приятна атмосфера, харесва ни, почти бегом стигаме до къщата с балкончето, закачаме си листчета с пожелания, правим няколко снимки, забърсваме 2-3 сувенирни магазинчета и отново сме на път.
Балкончето на Жулиета във Верона
Ще си оставим багажа и ще се поспретнем в хотела в Орзивеки – село на 40 км от Кремона, а после – веднага на репетиция. Около 12.30 пристигаме, настаняват ни бързо, преобличаме се за отрицателно време и малко след 13 ч. тръгваме. Обажда се Файт – пианистът на оркестър „Анима“ до преди няколко години и съобщава на Косьо, че в нашето ателие (барокова музика, по-голямата част от оркестъра е в него) царѝ пълен хаос , без повече уточнения. Малко след 14 ч. сме пред Информационния център за регистрация, дават ни материали, карти, упътват ни и тръгваме – ние към църквата „Св. Мария Магдалена“, останалите колеги – според местата си за репетиции. Много е горещо, пухтим и се надяваме в църквата да е прохладничко. След кратко лутане сме вече на линия: ателието е започнало работата си и е пълно! Дали ще има място и за нас? Ха!!! Ето на какво ще свиря! Орган – напълно автентичен, стар, малък – с 4 октавна клавиатура и с педалиера (колко неудобно!). Запознавам се с Файт, за когото съм слушала много от колегите – много симпатичен германец, строен пред органа и според мене толкова стреснат от него, колкото и аз. Ето и диригентката ни, Ана, за която предварително сме се настроили, че ще е върло амбициозна и ще ни стъжни живота, но представите ни за това, какво ни очаква, са бледи в сравнение с реалността! Пред оркестъра стои младо, крехко създание с очилца и страшно сериозно изражение – лелееее! Тези, които са дошли навреме, са също млади, изглеждат енергични и сигурно са много добри. Ана експедитивно ни разпределя всред съставения вече оркестър, като запраща Еленка и Бистра някъде при втори цигулки, а те свирят първи. Говори бързо на английски, изглежда, че всички освен по-голямата част от нас, я разбират… Добре, че е Файт, та да разберем поне, че първо ще се свири Концертът от Вивалди! Без предисловия започва. Аз не участвам във Вивалди, там свири Файт и това ми е добре дошло. Но уви, твърде за кратко. След няколко минути започване, изсвирване на 4 такта и спиране от Ана за продължителни, емоционални и неразбираеми обяснения, сменяме композитора. Ужас! Започваме Корели от някъде, където и да е това. Озъртаме се като мишоци в брашно в искрено учудване какво точно ни се случва… Най-после разбираме, че сме започнали от средата на Кончерто гросото – свирим Ларгото в много интересно темпо – в училище на времето ни учеха, че Largo означава бавно, широко и протяжно, а това мило момиче размахва енергично ръчички, наподобявайки валсов ритъм, но даже не английски! На всичкото отгоре разделя оркестъра на две групи – лява и дясна, заради изобилието от втори цигулари – един път ще свирят тези отдясно, един път – тези отляво, но виолите и челите, както и Бистра и Елена – всеки път. Продължават спирките през 4 такта и при всяко ново изсвирване темпото се забързва – да няма разтакаване може би? По едно време един виолист пред Герганчето, явно след доста дълго умуване не издържа и задава въпроса: „Ама това все пак не е ли Ларго?“ Добре, че човекът се осмелява, иначе има опасност да останем с убеждението, че ние не сме наред! А какъв жест има това момиче! А колко устремено се засилва ту наляво, ту надясно! Ще литне всеки момент! Чудя се дали да я гледам или да свиря – на органчето няма нищо подобно на огледало, изцяло съм с гръб към нея. Постепенно осъзнавам, че така май е по-добре, защото движенията на ръцете ѝ, наподобяващи усукване на въже, трепет на пеперудени крила и други неидентифицируеми форми, по-скоро объркват. А най-загадъчното е, че след като ни спре за някакво обяснение, вместо да изсвирим това, което току-що е казала, минаваме на друг пасаж… Голяма шашма! Няма да разказвам за бързата част а‘ла бреве, в която има движение основно в половини и цели ноти, като половините са като шестнадесетини, а целите ноти – като осмини! Добре, че не е много дълго – след като прескачаме няколко пъти тук-там из нотите, отново се връща на Вивалди – Файт е на ред, а аз ще си почивам и ще се наслаждавам на опитите всички оркестранти да се съберат заедно! Опитът на Ана да ни убеди да се редуваме – той да свири с половината оркестър, аз с другата половина – се проваля в зародиш поради моя усмихнат, но енергичен отказ (не съм виждала нито една нота от този концерт, няма да се излагам, я!).
Олтарът на „Св. Мария Магдалена“
Колко приятно е да чуеш, че часът е 17! Край на репетицията. На другия ден в 9 отново. Помолвам Файт да ѝ предаде (между другото, момичето говори идеално освен английски, също и италиански и немски езици) за утре на сутрешната репетиция да се свири Корели, а следобед – Вивалди, защото нашата групичка има намерение да отсъства следобед, за да разгледа Милано.
Вече почиваме, минаваме през голямата катедрала към центъра, намираме си кафененце и най-после сядаме да пием фантастично кафе – за италианците нормалното кафе е половин малка кафена чашка, а дългото – цяла малка кафена чашка.
Ето такава е големината на чашките за кафе в Италия. 🙂
В 18 ч. колегите си оставят инструментите в автобуса, преобличаме се за концерта и коктейла за официалното откриване и след малка разходка в 19.30 ч. влизаме в катедралата да слушаме. Два оркестъра свирят, на нас ни прави силно впечатление солистката на норвежкия оркестър, която свири на национален инструмент, наподобяващ цигулката по форма, но по-голям, с подгласници и по тембър нещо по средата между гъдулка и виола. Излизаме преди края на концерта, пропускаме Бетовен, но се зареждаме за коктейла, за съжаление там още не пускат, макар че всичко е подредено. Има и други като нас, които са пренебрегнали духовната в полза на материалната храна и си висим не много търпеливо, защото автобусът ни ще ни вземе в 21.50 – има нещо мистериозно, наречено „шайба“, което е водещо при определянето на програмата за извозване (не слагам кавички) за всеки ден и което твърдят, било инструментът за отчитане на работното време на шофьорите. Като по-глуповата, не мога да обясня повече за тази шайба, логиката ѝ ми убягва упорито, но това слово се чува най-често при разговорите, особено когато в тях участват Иван и Дико. Та част от нашата група решава да отсвири кухтейла, но ние с Галя, Гери, Мира и Стефка оставаме и не съжаляваме: непосредствено, след като си тръгват колегите, портите се отварят, нападаме и успяваме да опитаме доста лакомства ( колбаси, сирена, кашкавали, пилешки мръвки с вкусен сос, чуден боб, пърженки някакви, зеленчуци)и питиета (червено и бяло вино, вода…). Доволни, побягваме към автобуса, точно навреме сме, жегата не спада. Тръгваме си към хотела, но има нова изненада – през всичките 40 км ни преследва неописуемо силна и натрапчива миризма на оборска тор (така предполагаме). Около хотела ни е още по-страшно – не се диша! Нашият климатик не работи (здравей, Меркурий!) и сме много тъжни – вероятно ще издъхнем или от жега, или от задушаване с вонящ газ! Слава Богу, от рецепцията веднага ни се притичват на помощ и духалото в стаята тръгва. Пием по една бира с Катя, а Гери – водчица, душ и отмъркваме. Лека нощ!
Добро утро на 5.06! Между 7 и 7.15 ч. се събираме на закуска, но сме изненадани: малкото предвидени масички са заети без остатък от група младежи. Добре, че и те бързат, та сколасваме да се вместим във времето за закуска и да се събудим с по чаша разкошно кафе. Точно в 9 ч. сме в Кремона, строени за репетицията. Този път има избор – може да свирим на органа или на електрическото пиано, което вчера не работеше, но днес е наред. Диригентчицата пита оркестрантите какво предпочитат: автентичния органов тембър или трансформирания на пианото. Има различни мнения, аз имам грях тук – подработвам колегите да гласуват за пианото по чисто технически причини: пианото си има достатъчно октави, от мястото му се вижда диригентката, силата на звука може да се регулира и да не заглушава оркестъра и на концерта на ателието ще се свири на него – всички ще са свикнали; а и да си призная, за пръв път пипвам орган и не се чувствам сигурна. Много благодаря за гласуването – колежките накланят везните към пианото. Благодарение на Файт въпросът с репетицията на Корели за сутринта е уреден – мерси! Сутрешната репетиция е изцяло на Кончерто гросото на Корели – много активна, без почивка. Този път половината от вчерашните участници отсъстват, но присъстващите започваме да свикваме едни с други и с жестовете на Анна (моля за извинение за неточността в изписването на името ѝ в предишната част – късно видях, че е с двойно „н“). Разбираме, че на вчерашната репетиция тя е искала да се упражнят само някои пасажи, които са по-проблемни – затова е скачала от част на част. Днес пък много подробно ни говори за бароковото звукоизвличане и го демонстрира със своята цигулка, след което го изисква от оркестъра. Успяваме да работим върху цялото кончерто, явно си е разчела времето прецизно. В 12ч. приключваме, бързо глътваме по едно кафе и в 13 ч. тръгваме за Милано по план. Мишо остава в Кремона за репетиция. Пътуваме в шеги, закачки, игра на карти, зарове. Разбираме, че в ателието на Мишо и Калоян виолончелите са намалели спрямо вчера – от 22 днес са били само 18. 🙂
И при това пътуване реализираме около 20 минути закъснение заради задръстване, но към 14.45 пристигаме в столицата на операта и на модата. За няколко минути метрото ни отвежда от паркинга до центъра – първото, което съзираме, е прочутата Катедрала. Колкото и да сме чували и гледали снимки, прякото впечатление е неописуемо – внушителната готическа сграда, уникална със сложната си архитектура, изключително красива, изградена от бял мрамор, Миланската катедрала съдържа елементи от различните стилове, които са били на мода в течение на няколкото столетия, през които Миланската катедрала непрекъснато се изгражда – готика, барок, нео-класика, нео-готика.
След Катедралата намираме съвсем близо Миланската скàла, обикаляме и нея, нямаме време да влезем, само правим снимки, разглеждаме афишите, правим снимка и на Леонардо в градинката срещу Скàлата, насочваме се към централния площад, за да
Паметникът на Леонардо в Милано
потърсим магнити и шотове (имам поръчка). Междувременно сме изпуснали колегите и се движим двете с Герганка. Ставаме свидетели на нещо, което си наричаме „атентат“ – много силен неразпознаваем звук е последван от мигновена поява на двама-трима полицаи и веднага след тях – на полицейска кола – подгонват и прибират човек, а ние чевръстичко се отдалечаваме. Следва посещение почти бегом в няколко магазина за маркови стоки (Mango, Zara и пр…) – търсим подаръчета за племенничета, аз купувам от детската зала на Манго потниче за Яна, Гери не намира… Пак ни се случва меркуриево събитие: в магазина на Zara се насочваме към асансьора, но в последния момент се отказваме да го ползваме по идея на Гери – стълбите са близо… и спира токът! Щяхме да сме в асансьора! В следващия магазин (мисля, на H&M) тя харесва нещо детско, но като виждаме цената, обявена в евро и на същия етикет – в български лева, скоропостижно се отказва да купува оттук. Разхождаме се още малко, напечено и горещо е, а става и време за срещата при автобуса, затова хващаме метрото и около 15 мин. по-рано от уговорения час заставаме в една малка градинка срещу паркинга да пушнем по цигара. О, щастие! Намирам четирилистна детелинка! Посвещавам я на моето момче, разбира се. Благодаря!
След около час сме в Кремона – някои с намерение да послушат вечерния концерт, други (разбирай ние – Гери, Галя, Лили, Катя, Бистра, Еленка, Вела, Мира, Таня) смятаме да опитаме класиката на италианската кухня: спагети, пица, тирамису. Сядаме в ресторантче, което ни препоръчва току-що срещнатият Файт и си поръчваме различни неща, за да опитваме. Против всички чути твърдения, че италианските пици не са по българския вкус, че имат малко плънка, на нас много ни харесва и пицата Капричоза, и спагетите Карбонара, и тирамисуто! Мммммммм! Вкусно! Бирата и винцето много помагат за цялостния положителен завършек на този емоционален и наситен ден. На път към любимото Орзивеки забелязваме, че се движим по непознат терен (не по-малко миризлив от обикновено!). Оказва се, че сме минали през другото „Оризаре“ (цитирам Вела) – Орзинуови – село, което има прекрасно подреден център с множество приветливи заведения, пълни с много-много млади хора в петъчната късна вечер. Ние обаче не вземаме пример от тях, а още при пристигането си в хотела тутакси се изкъпваме и заемаме водоравна позиция. Лека нощ! 🙂
Вече е 6.06 – времето лети. Днес ни предстоят две сценични изяви: всяко от ателиетата ще концертира пред публика (вход свободен), а вечерта е концертът „Празник на Европа“ – всеки оркестър има участие за не повече от 20 минути на открита сцена в центъра на Кремона. Единствено в този ден ще имаме няколко часа самостоятелна програма, когато мислим да посетим Музея на цигулката и да се разходим из Кремона с надеждата да намерим отворени магазини за музикални инструменти и сувенири. Носим си официални дрехи за концертите, които заедно с инструментите ще можем да оставим на съхранение в информационния център.
След закуската, в 8.30 автобусът влиза в града, а той е неузнаваем: няколкото централни площади и улици като по чудо са превърнати в огромен открит пазар с всякакви стоки. Някои от колегите веднага се приготвят за концертите на ателиетата си, които са сутринта, нашето ателие единствено е в ранния следобед, затова се отдаваме на свободната си програма. Първо правим шеметна обиколка на пазара, докато стане 10 ч. – тогава отварят Музея на цигулката, който се намира в Palazzo dell’Arte /”Дворецът на изкуството”/ в Кремона – сграда, построена през 40-те години на миналия век, която е била реставрирана специално за целите на новия музей през 2013 г. След като си набелязваме нещица за купуване, точно в 10 сме пред Музея.
Пред Музея на цигулката
За 7Е входна такса (преференциална е за участниците във фестивала) получаваме слушалка – гид на английски или италиански език и потъваме сред магията на най-великите лютиери на света. Фондовете на Музея на цигулката разполагат със значителна колекция от цигулки от 17в. и 18в., както и с инструменти от съвременността. Сред тях са победителите от последните тринадесет издания на конкурса за изработка на цигулки, който се провежда на всеки три години в Кремона. Освен това, в музея са предвидени зали, посветени на произхода на цигулката, дизайна, формите и инструментите от ателието на Страдивари. През цялото време звучи музика – носи се от специално обособено пространство, където може да се влезе и да се слуша неограничено. Разглеждаме с интерес чудесно подредената експозиция от струнни инструменти, изработени от Амати, Страдивари и Гуарнери, на много места си пускаме кратките филмчета, демонстриращи изработването на различните части на цигулката. Герито прави нелегално снимки, докато не ни забелязват. Много сме доволни!
Навън си правим снимки с всички апарати, жегата ни морѝ, но дишайки тежко, плъзваме, за да си купим все пак магнитчета и шотче (аз). О, има нова изненада: пазарът се прибира, почти всички сергии за скрити вече и който купил – купил! Май само Галя се е сдобила с хубави и евтини чаршафи. Ние си вземаме сувенирчета във форма на цигулка, магнити от Кремона, няма много избор и са скъпички, но нищо.
Богат пазар!
Влизаме за малко в Camera di Commercio Auditorium, където ателието с двадесет и двете виолончели репетира за матинето си. Всъщност се оказва, че тези концерти се предшестват от репетиция.
Времето вече ни притиска, към 12.30 си подбираме вещите от инфоцентъра, пътьом към залата в Palazzo Cittanova сядаме да хапнем пица, аз се преобличам и в 13.45 сме в залата, където също е доста топло. Нашата открита репетиция ще започне с Вивалди,
В Музея на цигулката
диригентката ни е харесала идеята да размества Бистра и Елена и сега отново го прави, не е много ясно защо, но вече сме свикнали. Много ефектно за публиката Анна отново вади цигулката и показва как се свири барокова музика. След репетиция на част от концерта на Вивалди, започваме репетиция на Корели, следва концертно изпълнение последователно на Корели и след това на Вивалди, Еленка и Бистра сноват по сцената, а контрабасистът, който е непосредствено до мене, от време на време с изтерзан вид пита „Какво става сега?“ – явно не успява да схване тайната подредба в главата на Анна. Малко преди 15 ч. концертът ни приключва успешно, последният акорд е изсвирен заедно!
Свободни сме до 19 ч. и разбира се, първо „зареждаме батериите“ с вълшебно кафе и сладолед, след което за последно обикаляме централната част на Кремона. Интересно, много пъти сме минали покрай хубав музикален магазин, а го виждаме чак сега. Герганка си купува колофон за виолата, информираме се за цената на една от изложените виоли, изработена от кремонски майстор от корейски произход – за сведение инструментът струва 13500 евро.
Осигурили подаръчетата, към 18 ч. сме пред инфоцентъра, слушаме оркестрите, които репетират за вечерния концерт на открито и си чакаме реда чинно, но ни преместват да се упражняваме в една стая, за съжаление без пиано и аз съм нещастна – не мога да си изсвиря пасажите… Карам на сухи тренировки върху масата. 🙂 Файт телефонира с новината, че коктейлът ще започне паралелно по време и място с концерта в двора на общината, което леко променя вечерната ни програма – ще коктейлваме, преди да свирим пък. Така даже е по-добре за нас, да не споменавам, че ни отлагат с едно изпълнение назад и разполагаме с много време. Отлагането има две страни: положителна и отрицателна. Положителната – че попадаме след един доста заспал и скучен оркестър с безинтересна за такъв концерт програма и ще изпъкнем. Отрицателната – точно преди качването ни на сцената задухва приятен ветрец, да ни напомни за родното място. Щипките вършат работа, ако не се налага да се обръщат ноти или ако има някой освен свирещия да го прави. Тази подробност, заедно с факта, че електриката на пианото гръмва непосредствено преди засвирването ни, повишават адреналина, но слава Богу, токът потича, оркестърът се развихря в танцови ритми, вятърът набира скорост – купонът е в кулминацията си. Една от организаторките се смилява над мене (аз свиря с лявата ръка, а с дясната държа нотите, опитвам се да ги защипя неуспешно) и идва да поддържа нотите, благодаря ѝ!
https://www.youtube.com/watch?v=Vcl5F9PFa0Q – линкът към YouTube за вечерното ни участие в концерта
Публиката ни аплодира с възторг, иска още, но ние – не! Хубавите работи свършват бързо! Радваме се много, че са ни харесали, ние пък одобряваме ястията, предложени на коктейла: чудна лазаня, всякакви мезета – млечни и месни, сладкишчета, заслужаващи внимание и естествено, винце. Е, след толкова активен ден вече може да се приберем, автобусът ни идва навреме и си отиваме. Пред хотела е толкова приятно, а и уханието на тор е толкова пренебрежимо малко, че сядаме с Гери, Бистра и Вела да гаврътнем по една водка за разпускане. Един италианец много иска да си общува с нас, подарява ни цветчета джелсомино (жасмин) с надежда да му обърнем внимание, но не го огрява – ние си чатъркаме на нашия си език, той – на неговия и комуникацията замира, още преди да е започнала. Към 1.30 тържествено се отправяме към стаите си, за да поспим много малко преди 6 ч., когато ще ставаме. Приятни сънища!
Днес е 7.06. – последният ни ден в Кремона, уви! След ранната закуска натоварваме целия си багаж, защото след матинето веднага ще поемаме обратно. В 7.45 напускаме миризливичкото Орзивеки, шосето е спокойно – ранна неделна утрин. Споменавам го, защото има нещо нередно в придвижването ни – автобусът се движи бавно и сякаш губи мощност…, защо ли? Ние, седящите отзад, нямаме представа какво се случва и не можем да допуснем, че свършва горивото, защото целият вчерашен ден беше на разположение на Иван и Дико – сигурно са заредили (?). Остава да се е разклатила някоя важна система, което е притеснително: първо, ще закъснеем за матинето, а второ, имаме доста път на връщане към родината. Не върви и не върви. Спираме на бензиностанция без ефект, ние и не знаем какво търсим, шофьорите си траят, мислим, че питат за сервиз. След малко сме на следващата бензиностанция, където с изненада забелязваме, че дизеловият маркуч е мушнат в нашия резервоар ! Ха-хаа! Горивото било, значи! Да се чудиш, да се маеш! Следва лудешко препускане до Кремона, а най-хубавото е, че Иван ни спира почти в залата – навреме сме, супер!
Зареждаме се да слушаме колегите – швейцарски (да призная, не съм сигурна швейцарци ли бяха или немци…) симфоничен оркестър. Идва и нашият ред. Пак има проблем с пианото, защото наблизо няма контакт – все пак много експедитивно организаторите се справят и пускат ток. Тъкмо ще започнем и ни спират по друга причина – щяла да минава процесия и за да не се смесят звуци, ще почакаме няколко минути. Отново ни обявяват и този път започваме – Мира прочита на италиански, извинявайки се за несъвършеното му владеене, програмата на „Бай Ганьо“, пита искат ли и на английски, разбира се, че искат, тя разказва и на английски перипетиите на героите и когато изсвирваме пиесата, тя очевидно много се харесва. На един дъх изстрелваме „Токата“ от Петър Христосков ( пианото за малко да се стовари от нежната си поставка 🙂 ), с което отново предизвикваме радост и възторг, а „Ръченица“ на Добри Христов, предложена като бонус, довършва хубавите впечатления у публиката. Подкокоросани от Вела, която се дере от все сърце с викове „Браво!“, и други слушатели се провикват не толкова смело, но ние ги чуваме и мед ни капе на сърцата! Веднага след като излизаме от залата, ни причакват мили и приветливи хора, които споделят, че нашите изпълнения са им допаднали много, питат за авторите и ни издигат до небесата. Диригентката на нашето ателие Анна също се оказва тук, слушала ни е и също е много впечатлена, обяснява на цигуларките как е усетила, че музиката им „идва отвътре“. Правим си снимки с нея, с Файт и се разделяме, защото за съжаление трябва да тръгваме, вземаме си сухата храна за из път, полагаща се по програма и – аванти! Пътуваме към Триест и изкушени от красотата на Адриатика, спираме малко преди града, правим снимки на внушителния изглед, а после за малко и в самия Триест, но далече от центъра. За половин час правим кръгче около яхтеното пристанище, пием по едно бързо кафе и отново сме на път.
Довиждане, Анна, довиждане, Кремона!
Яхтите на Триест…
https://www.youtube.com/watch?v=Ur6BHyt14cA
…и кабриолетчето ми…
При излизането от Триест се натъкваме отново на задръстване, на което не му се вижда краят. След около час виждаме ужасна картина – изнасят от магистралата изцяло изгорял автобус – това е била причината за задръстването. Дано е нямало жертви! Близо до Венеция спираме за последни покупки на място, препълнено с тъмнички особи от северната ни съседка – стискаме чантите и бързо обрискваме магазина и тоалетните, след което отново впрягаме. В автобуса се отдаваме на обичайните занимания – дрямка с крака върху предните седалки или подпряни на прозорците, изхранване, карти и зарчета и много-много вицове – Мишо и Бистра си подават реплики и ни забавляват безплатно.
Към 22.30 ч. сме в Загреб, в същия хостел от пътуването към Италия. Повтаряме вечерта от преди няколко дни със салата, мезета и питиета, къпем се и докато помиришем възглавниците, сме заспали. Лека!
8.06. – ставаме към 6.30 – 7 ч., за да разгледаме Загреб. Към 8 ч. тръгваме на тричасова обиколка из този красив, спокоен, аристократичен град, приветлив към гостите си и много привлекателен. Обменяме си малко евро за местните куни (1 Е = 7,5 куни). На високо място в града се извисява внушителна католическа катедрала. До стария град се стига през живописен пазар, който за малко да ни погълне с изкушенията си. Много странно е разположена малка църква – вървейки по улицата, се попада в нея, прилича на тунел, но пространството е организирано с олтар и пейки, местните хора, минавайки, се помолват и продължават пътя си.
Олтарът на малката църква в тунела
Движим се след група азиатци и се озоваваме на площад с друга църква с много живописен покрив с гербове – Сан Марко.
Загреб, Сан Марко
Продължаваме по малка уличка надолу с име „Св. Кирил и Методий“ и се оказваме пред друга църква: Св.св. Кирил и Методий – става ми много топло на душата.
Църквата „Св.св.Кирил и Методий“ в Загреб
В края на улица „Св. Кирил и Методий“ се открива панорамен изглед към Загреб – любуваме му се за кратко и тръгваме обратно по други улички – все пак имаме ограничено време. Намираме си нещичко за хапване и сядаме за последното си много хубаво (съвършено като италианското) кафе. В 10.45 сме пред хостела, грабваме багажа и – на автобуса, а той – стремително към Белград. Доспиваме си по пътя, за да съберем сили за разходка и в сръбската столица. В 16.30 сме пред хотел „Бристол“ в Белград – звучи доста аристократично и вероятно преди стотина години е бил един от най-добрите хотели.
Хотел „Бристол“, Белград
Близо е до гарата, зад гърба му е реката и сега разчита на стара слава – подходящ е да ни подготви за нашата, по-източна действителност с овехтелите си мебели и настилки. Но има атмосфера! 🙂 Оказва се, че и тук любимото Меркурио се шегува с нас, слава Богу, без неприятни последици: вместо по трима в стая ще ни настанят в двойни стаи – още по-добре! Даже Катя е най-луксозна – соло в стая с вана! Мигновено захвърляме куфари и чанти, грабваме по една карта и хукваме из Белград. Нашата групичка – Гери, Люси, Стефка, Таня, Мако и аз се насочваме към голямата църква „Св. Сава“, която имала претенциите да надмине по размери „Св. Ал. Невски“. Доста е далече – към 30-40 минути вървим в умерено темпо, заобиколени от големи, масивни и много добре запазени и поддържани стари сгради, но сме много шокирани от гледката на две пак големи, но с по-ново строителство сгради, които са необитаеми, оставени да напомнят за войната с изкорубените си обгорели части от етажи.
Когато пристигаме до „Св. Сава“, разбираме, че всъщност са две църкви с това име – голяма и малка. Строежът им започва едновременно, но докато малката е построена за 70 дни, строежът на голямата е спрян от комунистическата власт и е възобновен през последните години. Сега голямата църква е наистина с внушителни размери, чувстваме се добре, като у дома си, в нея, макар че е на циментова замазка и само с няколко големи икони. Запалваме свещички и отиваме и в малката църква – тя си е изрисувана, готова, много кокетна, работят и двете.
Малката на преден и голямата на заден план църкви „Св. Сава“ в Белград
Купуваме си по нещо дребно и тръгваме обратно– доста имаме да вървим, но двете с Гергана изпускаме групичката и тогава решаваме да стигнем до стария град, макар и отдалечен. Твърдо сме решени да намерим плескавица, което обаче се оказва непосилна задача за нас. Обикаляме из Стария град, срещаме се с Бистра и Лили, те ни упътват за тази част, вкл. и за парка, зад който се виждали двете реки: Сава и Дунав. Кипи доста активен живот, пълно е с хора, които се разхождат в чудната топла вечер. Купуваме си сувенирчета, но плескавица Н-Я-М-А! Не може да бъде! Хиляда заведения и нито едно с този национален специалитет! Накрая си харесваме едно ресторантче с чадърчета, сядаме да хапнем „царско мèсо“, водка, бира – много вкусно, но все пак не е плескавица… Съгласяват се да платим с динари и с евро, за да не търсим бюро за обмяна, но в резултат оставаме с 300 динара, които търсейки как да изхарчим, налитаме на Мира. Като ни разказва как е изяла най-вкусната плескавица на света, завиждаме неблагородно, но вече няма какво да се направи. Мира много бързо урежда да купим 2 магнита вместо за 400, колкото им е цената, за 300 динара, колкото имаме и ни повежда към Дунава сред красиво осветените улици и сгради на града. Край реката в малките кръчмèта и барчета кипи купон от сърце. Въпреки умората тази нощна разходка е много хубава и освежаваща.
Чадърковото ресторантче в Белград
Прибираме се късничко и веднага се изкъпваме и лягаме в стаята, която „аристократично“ мирише на цигари дори на нас, пушачките, но иначе пушенето е забранено 🙂. Да поспим, преди да се завърнем в родината. Лека нощ!
9.06. – последен ден от пътуването ни. Защо ли не ми се иска да свършва? Макар че от друга страна се радвам да се прибера у дома… Ще ми липсват колегите, ще ми липсва ежедневното съвместно музициране, нищо, че съм измислен музикант! А циганската ми душа ще си мечтае тайно за ежедневните смешки, веселби, закачки и вицове, които се носят из возилото на колела, за гоненето на зарчета под седалките и за удобното подрусване с крака на прозореца… Между задълженията на родна земя ще се отдам на трепетно очакване на следващото участие на „Анима“ в Норвегия, живот и здраве…
Както споменах и по-рано, Белград е добра подготовка за завръщане от запад на изток. Ето например, закуската в ресторанта ни напомня, че не е нужно винаги сутрин да се пие гъсто ароматично кафе – то може да се замени с топличко мляко, заляло утайката от еспресо машината – чисто кафе за платената закуска изобщо не се предлага (икономия!). Затова пък има избор за храната: или колбасчета с яйца, или хляб с мед и масло, или хляб с кашкавал и някакво саламче. За да се ориентираме обаче какво точно се предлага, трябва да се напрегнем доста – сервитьорът говори уж разбираемия за нас сръбски език много оскъдно – сигурно си мисли, че от само себе си се разбира какво включва закуската, а за чужди езици май не е чувал изобщо. Та ние с Герганчето и Мишо сме първи и разбрали- недоразбрали какво ломоти любезният сервитьор, поръчвайки си т.нар. „континентална закуска“ получаваме ни повече, ни по-малко – филия хляб, едно масълце и едно медче и споменатото по-горе т. нар. „кафе с мляко“ – очакването на нещо соленичко от рода на сиренàта не се оправдава. Чувстваме се много грубо предадени! 🙂 Нищо де, автобусът е пълен с храна – поне няма да се връща всичко у дома…
Към обяд сме на границата – съвсем спокойно минаваме, никакво бавене, показваме си муцуните и личните карти на митничаря и сме си вкъщи. Добре дошли! Още от първия километър на родна земя имаме чувството , че „Странджата“ ще се разпадне – дупките са невъобразими – далѝ сме по някакъв пряк път или просто международният е такъв? Подминаваме столицата без спиране и бързешком достигаме до култовия Български извор. Е, тук вече сме във вихъра си! Питки, кюфтаци, лютеници, каквото няма, това не сме си поръчали! Глааааааааад! Да не повярва човек! Сякаш седмица не сме куснали хапка! Единодушно споделяме, че родното си е най-вкусничко!
Все пак потегляме, защото шайбата не чака. И започва серия от благодарности: Косьо е пръв – благодари почти на всеки от състава поотделно с малки паузи помежду. Следва голямо „мерси“ за него. Равносметката е недвусмислено положителна за всеобща радост. Разбира се, всяка реплика е повод за съответен виц, поднесен главно от Мишо, а от време на време и от Бистра. Неусетно се намираме на бензиностанция OMV до Търговище – любима спирка. Няколко минути и отново сме на път, вече мирише на море. Финишираме на „Антим I“ малко по-рано от очакваното – в 22 ч. вече сме си у дома, всичко си е, сякаш не сме отсъствали …
Благодаря-благодаря-благодаря за това пътуване с надеждата за следващо подобно!